Няколко дни по-късно, когато у Елизабет имаше сбирка, стоях на улицата и размишлявах няма ли да бъде по-добре да отида при моя столар. И аз се върнах у дома, съблякох редингота си и отидох у столаря. Работилницата беше вече затворена и тъмна и препъвайки се през тъмен вход и тесен двор, влязох в задната къща; тук се качвах и слизах по стълбището, докато най-сетне намерих на една врата надпис с името на майстора. Като влязох, попаднах направо в една много малка кухничка, където слаба жена приготвяше вечерята и едновременно наглеждаше три деца, които изпълваха тясното помещение с живот и голяма врява. Смутена, жената ме поведе в съседната стая, където столарят с вестник в ръка седеше до прозореца във вечерния полумрак. Той промърмори нещо недоволен, като ме взе в мрака за някой досаден клиент, после ме позна и ми подаде ръка.
Тъй като той бе изненадан и смутен, аз се обърнах към децата; те избягаха от мен обратно в кухнята и аз ги последвах. Там видях домакинята да приготвя манджа с ориз, у мен възкръснаха готварските спомени за моята умбрийска хазяйка и аз се намесих в готвенето. При нас повечето пъти сваряват безжалостно хубавия ориз на някаква безвкусна каша, противно лепкава за ядене. И тук също нещастието беше вече започнало и аз дойдох тъкмо навреме да спася яденето, като взех гърнето и лъжицата в ръка и бързо се залових сам с приготовлението му. Жената се подчини учудена; оризът стана доста сполучлив и ние го поднесохме, запалихме лампата и аз получих своя дял.
По време на вечерята жената на столаря тъй ме омота в най-подробен разговор върху готварството, че мъжът почти не продума и ние трябваше да оставим разказа за неговите приключения за друг път. Междувременно хорицата скоро почувстваха, че аз само по външност съм господин, а всъщност си бях селско и сиромашко чедо, и още от първата вечер се сприятелихме и се доверихме един на друг. Защото както те ме почувстваха като равен, тъй и аз почувствах в тяхното бедно домакинство родния въздух на дребните хорица. Тук нямаха време за изтънченост, за пози, за комедии; за тях суровият беден живот и без наметалото на образованието и висшите интереси беше много мил и добър, за да го украсяват с хубави речи.
Все по-често посещавах дърводелеца и у тях забравих не само презряната светска смет, но и моята тъга. Струваше ми се, че тук намирам нещо от моето детство и продължение на моя живот, който навремето бяха прекъснали манастирските братя, като ме изпратиха да уча.
Набеден над една изпокъсана и пожълтяла старовремска карта, дърводелецът следеше заедно с мен своите и моите пътешествия и ние се радвахме на всяка градска врата и всяка улица/която познавахме и двамата, припомняхме си занаятчийските шеги и дори веднъж изпяхме няколко от вечно младите Щраубингерови песни.
Разговаряхме за занаятчийските неволи, за домакинството, за децата, за събитията в града и полека-лека аз и майсторът си сменихме ролите: аз станах благодарен ученик, а той — даващият от себе си учител. Чувствах с облекчено сърце, че тук, вместо салонен тон, ме обграждаха реалности.
Между неговите деца едно петгодишно момиченце се отличаваше с особена нежност. Името му беше Агнес, но го наричаха Аги, беше русо, бледо и с деликатни черти, имаше боязливи големи очи и цялото бе проникнато от кротка свенливост. Един неделен ден, когато бях отишъл да взема семейството за разходка. Аги лежеше болна. Майката остана при нея, а ние, другите, полека се запътихме вън от града. Зад църквата Света Маргарита седнахме на една пейка; децата тичаха за камъчета, цветя и бръмбари, а ние, мъжете, гледахме светлите ливади, Бининските гробища и красива синкава верига на Юра. Столарят бе уморен, отпаднал, мълчалив и изглеждаше загрижен.
— Какво има, майсторе? — запитах го аз, когато децата се бяха отдалечили. Той ме погледна безнадеждно и скръбно.
— Не виждате ли? Аги умира. Знам това отдавна и се чудя, че и толкова е живяла; тя винаги носеше смъртта в очите си. Но сега вече трябва да повярваме.
Аз започнах да го утешавам, но скоро млъкнах.
— Виждате ли усмихна се той скръбно, — вие сам не вярвате, че детето ще остане. Богомолец не съм, знаете, на сто години веднъж отивам на черква, но сега чувствам, че Господ си е казал думата. Дете е, наистина, и никога не е било здраво, но Бога ми, обичах я повече от всичките други заедно.
С викове и хиляди дребни въпроси децата пристигнаха тичешком, заобиколиха ме, разпитваха ме за имената на цветята и тревите и накрая поискаха да им разкажа някоя приказка. Тогава им разказах, че цветята, дърветата и храсталаците, подобно на децата, имат всяко едно своя душа и свой ангел. И бащата слушаше, усмихваше се и от време на време тихо потвърждаваше. Планините ставаха все по-сини, чуваха се вечерните камбани и ние си тръгнахме. По ливадите лежеше румен здрач, далечните камбанарии на съборната църква стърчаха малки и тънки в топлия въздух, на небето лятната синева преливаше в красиви зеленикави и златни бои, дърветата хвърляха дълги сенки. Децата бяха уморени и мълчаливи. Те мислеха за ангелите на маковете, карамфилите и звънчетата, докато ние, старите, си мислехме за малката Аги, чиято душа бе готова вече да отлети и да остави нас, малкото боязливо ято.