През целия си живот съм бил силен и здрав, никога не съм боледувал от някаква тежка болест и на страдащите, особено на сакатите, съм гледал със състрадание, но същевременно и с известно презрение; сега съвсем не ми харесваше да видя моя приятен, лек живот в семейството на занаятчията, разстроен от нерадостното бреме на това окаяно съществуване. Поради това отлагах посещението си от ден на ден и напразно размишлявах как бихме могли да се отървем от схванатия Бопи. Все трябваше да се намери някаква възможност да го изпратим срещу малко пари в някоя болница или приют за недъгави. Много пъти исках да отида у майстора, за да се посъветвам с него за това, но все се боях да заговоря за тая работа, без те да ме запитат, и изпитвах детски страх от една среща с болния. Противно ми бе да го виждам и да му подавам ръка.
Така пропуснах една неделя. На втората неделя възнамерявах да направя излет до Юра със сутрешния влак, но после се засрамих от моето малодушие, останах и след обяд отидох у столаря.
С противно чувство подадох ръка на Бопи. Столарят беше гневен и ми предложи да излезем на разходка; дотегнала му била вечната мизерия, както той ми се оплака, и аз се зарадвах, че ще бъде податлив на моите предложения. Жената искаше да остане, но сакатият я помоли и тя да излезе, защото можел да остане самичък. Само да му дадат една книга и чаша вода, след това можели да го заключат и без да го мислят, да го оставят у дома.
И всички ние, които се смятахме за свестни и добродушни хора, го заключихме и отидохме на разходка! И бяхме в настроение, забавлявахме се с децата, радвахме се на хубавото златно есенно слънце и никой от нас не се срамуваше, нито на някой се свиваше сърцето, че бяхме оставили схванатия да лежи сам у дома. По-скоро се радвахме, че сме се отървали за малко от него, дишахме с облекчено сърце чистия слънчев въздух и изобразявахме доволно и почтено семейство, което се радва разумно и с благодарност на Божията света неделя.
Едва когато се отбихме в Гренцаховото Рогче, за да пием по чаша вино, и насядахме около една маса в градината, бащата заговори за Бопи. Той се оплакваше от досадния гост, вайкаше се за теснотията и новите разноски вкъщи и накрая завърши със смях: „Ето, поне тук, навън, човек може да си отдъхне един час, без да ни боли главата!“
При тези неволно изречени думи изведнъж пред очите ми застана бедният недъгав с умолителен и страдалчески поглед — когото не обичахме, от когото искахме да се отървем и който сега, изоставен и затворен, седеше нажален сам-самичък в полутъмната стая. Сетих се, че скоро ще се мръкне, а той не може да запали лампата или да се приближи до прозореца. И така ще трябва да остави книгата настрана и да седи самичък в полумрака, без разговор и развлечение, в това време, докато ние тук пиехме вино, смеехме се и се забавлявахме. И си спомних как бях разказвал на съседите в Асизи за свети Франческо и как се бях хвалил, че той ме бил научил да обичам всички хора. Защо бях изучавал живота на светеца и наизустил неговата великолепна песен на любовта и търсил неговите следи из умбрийските полета, когато един беден и безпомощен човек лежеше и страдаше там, и аз знаех за това и можех да го утеша?
Една могъща невидима сила сви сърцето ми, притисна го и го изпълни с такъв срам и болка, че затреперех и се почувствах сразен. Сега знаех, че Бог ми говори.
„Поете — казваше той, — ученико на Умбриеца, пророче, който искаш да проповядваш любов на хората и да ги направиш честити! Мечтателю, който жадуваш да доловиш моя глас във ветровете и водите“!
„Ти обичаш един дом — казваше той, — където с теб се държат приятелски и където прекарваш приятни часове! И в същия ден, когато удостоявам с присъствието си този дом, бягаш оттам и размишляваш как да ме изгониш! Светецо! Пророче! Поете!“