Струваше ми се, че бях изправен пред чисто, безупречно огледало, и аз се виждах в него като лъжец, самохвалко, страхливец и подлец. Беше ми болно, тежко, мъчително и ужасно; но това, което в този миг се рушеше, изтърпяваше мъки и се гърчеше наранено, това си струваше да се руши и да загине.
Сопнато и бързо се сбогувах, оставих виното в чашата си и нахапания хляб на масата и се завърнах в града. Във възбудата си бях измъчван от непоносим страх да не би да се е случила някоя беда. Може да е избухнал пожар, безпомощният Бопи може да е паднал от стола си и да лежи на пода в болки или мъртъв. Виждах го прострян, струваше ми се, че стоя до него и понасям немия укор в погледа на гърбавия.
Запъхтян влязох в града и в къщата, втурнах се по стълбата нагоре и едва тогава си спомних, че стоя пред заключена врата и че нямам ключ. Но моят страх веднага се уталожи. Защото, още преди да застана пред вратата на кухнята, дочух отвътре пеене. Беше странен момент. Със сърцебиене и без дъх стоях върху тъмната площадка на стълбището и се вслушвах в пеенето на затворения сакат, като постепенно се успокоявах. Той пееше тихо, меко и малко жално една народна любовна песен — „Цветенце, бяло-червено“. Знаех, че отдавна не бе пял, и бях трогнат, като подслушвах как използва тишината, за да се развлече малко посвоему.
Тъй е било винаги: покрай сериозните и дълбоки душевни вълнения животът обича и комичното. И сега пак се почувствах смешен и посрамен в моето положение. В моя внезапен страх бях тичал цял час през полята, за да стоя сега без ключ пред вратата на кухнята. Трябваше или да си отида, или викайки през две затворени врати, да предам на недъгавия моите добри намерения. Стоях на стълбата с намерение да утеша клетника, да му покажа съчувствие и да му съкратя времето, а той си седеше вътре, без да подозира нещо, пееше и без съмнение само щеше да се изплаши, ако се бях опитал чрез викове или чукане да му привлека вниманието.
Нищо друго не ми оставаше, освен да си отида. Скитах около час из празнично оживените улици, след това заварих семейството вкъщи. Този път не ми струваше никакво усилие да стисна ръката на Бопи. Седнах до него, завързах разговор и го запитах какво е чел. Хрумна ми да му предложа книги за четене и той ми поблагодари. Когато му препоръчах Еремия Готхелф, се оказа, че познава почти всичките му съчинения. Но Готфрид Келер му беше непознат и аз му обещах да му доставя неговите книги.
На следващия ден, когато донесох книгите, имах възможност да остана насаме с него, тъй като жената тъкмо се канеше да излезе, а мъжът беше в работилницата. Тогава му се изповядах колко се срамувах, че го бяхме оставили вчера сам, и че бих се радвал да посядам понякога при него и да му бъда приятел.
Малкият недъгав обърна малко своята голяма глава към мен, погледна ме и рече: „Благодаря много“. Това бе всичко. Но това обръщане на главата му причиняваше мъка и бе по-ценно от десет прегръдки на един здрав, а погледът му бе тъй светъл и детски хубав, че от срам кръвта ми бликна по лицето.
Сега оставаше да се уреди най-трудното: да говоря със столаря. Намерих за най-добре направо да му изповядам вчерашния си страх и срам. За жалост той не ме разбра, но склони да преговаряме. Прие да издържаме заедно болния като общ гост, тъй че малките разноски по него деляхме наполовина и ми бе позволено да го посещавам когато си искам и да гледам на него като на свой собствен брат.
Есента се задържа хубава и топла необикновено дълго. Затова първата ми грижа бе да снабдя Бопи с количка и да го извеждам всеки ден на разходка, повечето пъти придружен от децата.
VIII
Моята съдба е била винаги да получавам от живота и приятелите си много повече, отколкото сам можех да им дам. Така беше с Рихард, Елизабет, с госпожа Нардини и с дърводелеца, така и сега доживях, в зрелите си години и с доста високо мнение за себе си, да стана благодарен ученик на един клет гърбушко. Ако действително някога завърша и издам моята отдавна започната творба, много малко от доброто в нея няма да дължа на Бопи. Започнаха добри, радостни времена, от които ще мога да черпя, докато съм жив. Беше ми отредено да погледна ясно и дълбоко в една великолепна човешка душа, през която болестта, самотата, сиромашията и лошите обноски бяха преминали само като леки прозрачни облаци. Всички дребни пороци, с които огорчаваме и разваляме хубавия си кратък живот, гневът, нетърпението, недоверието, лъжата — всички тия досадни, нечисти циреи, които ни обезобразяват, в този човек бяха изгорели в мъката на едно дълго и дълбоко страдание. Той не бе нито мъдрец, нито ангел, но човек, изпълнен с разбиране и преданост, и който във велики и ужасни страдания и лишения бе научил да не се срамува да бъде слаб, а да се предаде на Божията воля.