Веднъж го запитах как успява да се справя със своето постоянно болно и безсилно тяло.
— Много просто — усмихна се той добродушно. — Аз и болестта водим вечна война помежду си. Спечелвам някоя битка, губя друга и така се боричкаме постоянно, а понякога и двамата кротуваме, сключваме примирие, наблюдаваме се, шпионираме се, докато някой от нас пак не стане нахален и войната не започне наново.
Дотогава вярвах, че имам вярно око и че съм добър наблюдател. Но и тук Бопи стана мой учител, който непрекъснато ме учудваше. Тъй като той много обичаше природата и особено животните, водех го често в зоологическата градина. Там прекарвахме прелестни часове. За кратко време Бопи опозна всяко отделно животно и тъй като винаги носехме хляб и захар, и животните ни опознаха и ние се сприятелихме с много от тях. Особени предпочитания имахме към тапира, чиято единствена добродетел, обикновено чужда на неговия род, бе чистотата. Иначе го намирахме високомерен, тъп, недружелюбен, неблагодарен и ужасно лаком. Другите животни, а именно слонът, сърната и дивите кози, дори рошавият бизон, винаги показваха за получената захар известна благодарност, като ни поглеждаха доверчиво или се оставяха с удоволствие да ги погаля. При тапира нямаше помен от всичко това. Щом приближавахме до него, той се появяваше бързо до оградката, ядеше полека и лениво каквото му подавахме и когато виждаше, че нищо вече няма да го огрее, се оттегляше без да ни погледне. В това съзирахме признак на гордост и характер и понеже той нито просеше, нито благодареше за подаденото, а го взимаше благосклонно като установен данък, нарекохме го митничаря. Тъй като Бопи повечето пъти не можеше сам да храни животните, понякога се повдигаше спор дали тапирът е получил достатъчно, или му се пада още някое късче. Преценявахме това с такава обективност и аргументираност, като че ли пишехме някакъв държавен акт. Веднъж бяхме отминали вече тапира, когато Бопи изказа мнение, че трябва да му дадем още една бучка захар. Върнахме се обратно, обаче завърналият се междувременно върху своето сламено легло тапир ни поглеждаше надменно и не искаше да дойде до оградката.
— Молим покорно за извинение, господине митничарю — извика му Бопи, — мислех, че сме объркали сметката с една бучка захар.
След това идваше ред на слона, който, изпълнен с очакване, тъпчеше наоколо, клатушкаше се насам-натам и протягаше към нас своя топъл подвижен хобот. Него Бопи можеше да храни сам и той гледаше с детска радост как гигантът прегъва към него гъвкавия си хобот, взима хляба от гладката му ръка и ни гледа хитро и благосклонно с веселите си малки очички.
Спазарих се с един пазач да оставям Бопи с количката в градината, когато нямах време да стоя при него, тъй че и през такива дни той можеше да седи на слънце и да гледа животните. След това ми разказваше за всичко, което бе видял. Особено впечатление му правеха вежливите обноски на лъва към неговата съпруга. Щом тя се изтегнела да си почива, той веднага променял направлението на своето вечно ходене насам-натам, тъй че да не я докосва, нито да я безпокои или да минава през нея. Най-много Бопи се забавляваше при видрата. Той не се уморяваше да гледа гъвкавите плавателни и гимнастични упражнения на пъргавото животно и да им се радва усмихнат, докато той самият лежеше неподвижен в своя стол и всяко движение на главата и ръцете му струваше усилие.
Беше един от най-хубавите есенни дни, когато разказах на Бопи за моите две влюбвания. Бяхме станали толкова близки, че аз не можех да премълча пред него тези нито радостни, нито славни преживявания. Той слушаше приятелски и сериозно без да продума.
По-късно обаче ми изповяда своето желание да види веднъж Елизабет, белия облак, и ме помоли да не забравя, ако случайно някога я срещнем на улицата.
Тъй като това не се случи и времето започна да става хладно, отидох у Елизабет и я помолих да достави тая радост на бедния гърбав. Тя склони и в уречения ден отидох да я взема и придружа до зоологическата градина, където Бопи чакаше в количката. Когато красивата, изящно облечена и изтънчена дама подаде ръка на недъгавия и се наведе малко над него и бедният Бопи с просияло от радост лице обърна големите си добри очи с благодарност, почти нежно към нея, аз не можех да отсъдя кой от двамата в този момент бе по-красив и по-близък до сърцето ми. Госпожата каза няколко ласкави думи, гърбушкото не отделяше светналия си поглед от нея, а аз стоях настрана и се чудех, че виждам ръка в ръка тези двама хора, които ми бяха най-мили и които животът бе разделил с широка пропаст. Бопи говореше целия следобед само за нея, хвалеше нейната хубост, нейното изящество, нейната добрина, нейните дрехи, жълти ръкавици и зелени обувки, нейната походка и поглед, гласа й и хубавата и шапка.