Междувременно Бопи беше прочел „Зеленият Хенрих“ и „Селдвилските разкази“ и тъй се беше вживял в тези единствени на света книги, че Панкрац Сърдитко, Албертус Цвихан и Справедливите гребенари ни бяха станали общи, мили приятели. Известно време се колебаех дали да му дам нещо от К. Ф. Майеровите книги, но ми се стори, че той не може да оцени почти латинската пластичност на неговия извънредно стегнат език, а също се колебаех да разкрия пропастите на историята пред тези ясни, кротки очи. Вместо това му разказвах за свети Франческо и му дадох да чете разказите на Мьорике. Забележително бе неговото признание, че нямало тъй да се радва на приказката за хубавата Лау, ако не беше стоял толкова често пред басейна на видрата и през това време не се беше отдавал на разни чудновати водни фантазии.
Забавно бе как ние двамата полека-лека започнахме да си говорим на ти. Никога не бях му предлагал това, а и той нямаше да го приеме, но то дойде от само себе си; все по-често си казвахме „ти“ и един ден, когато го забелязахме, трябваше да се засмеем и да го оставим така завинаги.
С настъпващата зима, когато нашите разходки станаха невъзможни и аз сега пак прекарвах по цели вечери в стаята на Бопи, след някое време забелязах, че моето ново приятелство не ми беше паднало току-тъй от небето, без никаква неприятност. Столарят беше постоянно навъсен, недружелюбен и мълчалив. Все повече го ядосваше не само тягостното присъствие на безполезния храненик, но не по-малко и моето отношение спрямо Бопи; случваше се по цели вечери да си бръщолевя в настроение с недъгавия, когато стопанинът седеше гневен настрана, с вестник в ръка. Беше се спречкал и с жена си, иначе необикновено търпелива, защото този път тя здраво държеше на своето и по никой начин не се съгласяваше Бопи да бъде настанен на друго място. Много пъти се опитвах да го успокоя или да му предложа някой нов план, но беше невъзможно да се разберем. Дори започна да се заяжда, да се подиграва на приятелството ми с недъгавия и да огорчава живота му. Наистина, болният и аз, който всеки ден седях с часове при него, бяхме досадно бреме в и без това тясното жилище, но все се надявах, че столарят ще се сдружи с нас и ще обикне Бопи. Накрая, каквото и да правех, или обиждах столаря, или онеправдавах Бопи. Тъй като мразя прибързаните и насилствени решения — още в Цюрих Рихард ме бе кръстил Петер Кунктатора — аз чаках дълги седмици и постоянно се измъчвах от страха да не загубя приятелството на единия, а може би и на двамата.
Растящото недоволство от тези неопределени отношения пак ме накара да ходя по-често в кръчмите. Една вечер, когато тази досадна разправия пак ме бе ядосала особено, отидох в една малка вадлендерска кръчма и залях яда си с няколко литра вино. За пръв път след две години с мъка се държах на краката си, докато се прибирах. На другия ден, както винаги след препиване, бях в добро, ведро настроение и окуражен отидох у столаря, за да сложа веднъж завинаги край на комедията. Предложих му да ми предаде изцяло Бопи; той изглеждаше склонен и след няколкодневно размишление действително се съгласи.
Наскоро след това се пренесох с моя беден гърбушко в една новонаета квартира. Струваше ми се, че се бях оженил, тъй като вместо обикновената ергенска стая трябваше да уредя истинско малко домакинство за двама ни. Но тръгна, макар че в началото направих много нещастни опити в домакинството. За почистване и миене идваше едно момиче, яденето ни донасяха вкъщи и наскоро и на двама ни стана много удобно и добре от съвместното съжителство. По онова време необходимостта да се откажа за в бъдеще от моите безгрижни малки или по-големи пътувания не ме плашеше. Когато работех, мълчаливата близост на приятеля дори ме успокояваше и насърчаваше. Дребните услуги, от които болният имаше нужда, бяха за мен нови и в началото не твърде приятни, особено събличането и обличането; но моят приятел бе тъй търпелив и благодарен, че аз се срамувах от себе си и се мъчех грижливо да му услужвам.
Рядко се вестявах при професора, по-често ходех при Елизабет, чийто дом въпреки всичко ме привличаше с постоянен чар. Там седях, пиех чай или вино, слушах домакинята да свири и в това време изпадах понякога в сантименталност, макар че винаги бях готов пръв сам да се надсмея над всички тия Вертеровски настроения у мен. Мекушавият младежки любовен егоизъм без съмнение беше вече окончателно изчезнал у мен и истинското отношение между нас бе една грациозна, приятелска война; и наистина, рядко се срещахме, без да се препираме най-приятелски. Подвижният, малко разглезен по женски ум на духовитата жена не се погаждаше зле с моето влюбено и същевременно наежено същество, и тъй като и двамата искрено се уважавахме, толкова по-енергично можехме да влизаме в борба за всяка нищожна дреболия. Особено смешно ми бе да защитавам пред нея ергенския живот — пред жената, за която неотдавна на драго сърце щях да се оженя за цял живот. Дори си позволявах да я поднасям за мъжа й, който беше добро момче и се гордееше със своята духовита жена. Старата любов продължаваше тихо да гори в мен, само че не беше вече предишният претенциозен фойерверк, а една хубава трайна жарава, която подмладява сърцето и над която в нужда безнадеждният стар ерген можеше да си посгрее пръстите през зимните вечери. Откакто Бопи ми бе станал много близък и ме беше обгърнал с чудната атмосфера на постоянна, честна обич, можех без опасност да оставя моята любов да живее в мен като лъч от младост и поезия.