И аз започвах да разказвам за тапира — той си затваряше очите и аз с мъка говорех с обикновения си тон, защото плачът постоянно ме задушаваше. И когато мислех, че той не ме чува вече или е заспал, веднага млъквах. Но той пак си отваряше очите.
— И после?
И аз разказвах по-нататък за тапира, за кученцето, за моя баща, за малкия зъл Матео Спинели, за Елизабет.
— Да, тя се омъжи за един глупак! Винаги е било така, Петер!
Често неочаквано заговаряше за смъртта.
— Не е шега, Петер. И най-тежката работа не е тъй тежка като умирането. Но накрая и това се превъзмогва. Когато мъката свърши, ще мога да се смея. И има защо да се умира, ще се избавя от една гърбица, от един къс крак и от една парализирана кълка. Но за теб някога ще бъде жалко за твоите широки плещи и хубави, здрави крака.
И веднъж, през последните си дни, той се събуди от една малка кратка дрямка и каза съвсем високо:
— Няма такова небе, за каквото говори свещеникът. Небето е много по-хубаво. Много по-хубаво.
Жената на столаря идваше често и умело проявяваше своето участие и желание да помогне. За мое голямо съжаление, столарят никога не се появи.
— Какво мислиш — запитах веднъж Бопи, — на небето дали има и тапири?
— О, да — отговори той, като кимна. — Там има всички видове животни, също и диви кози.
Дойде Коледа и ние си устроихме малък празник до неговото легло. Сви силен студ, снегът се стопи, пак падна нов сняг върху поледицата, но аз нищо не забелязвах. Чух, че Елизабет била родила момче, и пак го забравих. Пристигна едно смешно писмо от госпожа Нардини, прочетох го отгоре-отгоре и го оставих настрана. Работата си свършвах набързо, с постоянното съзнание, че всеки час бе загубен за мен и за болния. След това тичах запъхтян и нетърпелив в болницата, а там властваше тишината и седях по половин ден до леглото на Бопи, потънал в замечтан, дълбок покои.
Преди смъртта си той прекара няколко по-добри дни. Чудно бе, че току-що изтеклото време като че беше изчезнало от паметта му и той живееше само в предишните времена. Цели два дни не говореше за нищо друго освен за майка си. Той и не можеше да говори дълго време, но и през дългите паузи се виждаше, че мисли за нея.
— Твърде малко съм ти разказвал за нея — съжаляваше той, — не трябва да забравяш нищо, което се отнася до майка ми, иначе скоро няма да има човек, който да знае за нея и да й бъде благодарен. Добре би било, Петер, ако всички хора имаха такава майка. Тя не ме захвърли в приюта за бедни, когато не можех вече да работя.
Той лежеше и дишаше с мъка.
— Тя най-много ме обичаше от всичките си деца и ме държа при себе си до смъртта си. Братята се изселиха, сестрата се ожени за столаря, но аз останах у дома и колкото и бедна да беше, никога не ми е дала да го почувствам. Не трябва да забравяш моята майка, Петер. Тя беше съвсем дребничка, може би още по-малка от мен. Когато ми подаваше ръка, струваше ми се, че някакво съвсем малко птиченце каца върху мен. Едно детско ковчеже ще я побере, казваше съседът Рютиман, когато се спомина.
И него също; едно детско ковчеже щеше да го побере. Той беше тъй загубен и малък в своето чисто болнично легло и ръцете му изглеждаха като болни женски ръце, дълги, тесни, бели и малко свити. Когато преставаше да бълнува за майка си, аз идвах на ред. Той говореше за мен като че не бях там.
— Той си е без късмет, наистина, но това не му е навредило. Майка му много рано е умряла.
— Познаваш ли ме, Бопи? — питах аз.
— О, да, господин Каменцинд — отговаряше шеговито и тихичко се смееше. — Да можех само да запея — рече веднага след това.
В предпоследния си ден запита още:
— Много ли ще струва тук в болницата? Да не излезе много скъпо?
Но не дочака отговор. Една лека червенина се появи на бялото му лице, той затвори очи и известно време изглеждаше като извънредно щастлив човек.
— Свършва — каза сестрата.
Но той отвори очи още веднъж, погледна ме дяволито и тъй си помръдна веждите, като че искаше да ми кимне. Аз станах, сложих ръка под лявото му рамо и полека го повдигнах, от което винаги му ставаше добре. Така, лежейки върху моята ръка, той изкриви още веднъж устните си в болка, после изви малко главата си настрана и потрепери, като че изведнъж му стана студено. Това беше освобождението.
— Добре ли ти е, Бопи? — запитах го аз. Но той вече се беше избавил от своите страдания и изстиваше в ръцете ми. Беше на седми януари, в един часа по обяд. До вечерта приготвихме всичко и малкото изродено телце лежеше спокойно и чисто, без да се промени, докато дойде време да го вдигнем и погребем. През тези два дни постоянно се чудех, че не бях нито особено натъжен, нито пък можех да заплача. Бях преживял тъй дълбоко раздялата и прощаването по време на боледуването му, че не бе останало почти нищо и надвисналите везни на скръбта бавно и леко пак се изкачиха.