— Много хубав стол, Уили. Хайде, обърни се. Знаеш, че няма да мръдна оттук. Или може би предпочиташ да вляза направо при негово превъзходителство.
Уили Досън се обърна. В погледа му липсваха всякаква топлина и сърдечност.
— Кели.
— Уили.
Доста отдавна не го бях виждал, но времето явно беше благосклонно към него. Главно защото това не беше необходимо. Уили Досън беше някъде между четирийсет и смъртта. Кожата на главата му беше черна и лъскава, опъната плътно върху черепа. Беше почти плешив, развъдник на пърхот, свидетелство за което беше постоянното покритие от бели прашинки по раменете му, бюрото и всичко останало. Включително моя милост.
През по-голямата част от времето благородният пласт просто обогатяваше гардероба на Уили. Днешният ден не беше изключение. Костюмът му беше светлокафяв, със спортна кройка, доста поизносен от присъствието му сред обществото. Ризата му беше жълта, но аз се съмнявах, че това е оригиналният й цвят. Върху бежовата му вратовръзка личаха някакви фигурки. Присвих очи и установих, че принадлежат на Мерилин Монро. За пръв, а вероятно и за последен път по време на тази моя визита на лицето на Уили се появи нещо като усмивка.
— Разбира се, че е Мерилин — доволно установи той. — Харесва ти, нали? Ако я включиш в тока, започва да се съблича. Е, не тук, разбира се.
Уили многозначително се огледа, а аз кимнах. Всъщност той не беше лош човек. Напротив, беше добър, най-вече с връзките си. Когато човек се облича като него, със сигурност има едно наум. Това беше начинът, по който Уили заповядваше на типовете с костюми от „Джорджо Армани“ да си седнат на задниците и да внимават. Казано по-просто, облеклото изобщо не му пречеше да носи вода на господин кмета. Което все пак беше нещо.
— Какъв е проблемът, Уили?
Досън поклати глава и се извърна към кантонерката.
— Знаеш какъв — промърмори той. — Изминаха колко? Две, а може би три години. А той все още не понася да му споменават името ти.
— О, я стига, Уили! Кога са му го споменали за последен път?
— Никога.
Уили се завъртя и се облегна на бюрото. Миризмата не беше станала по-приятна: евтини пури, лош дъх и нещо като „Виталис“. Ако този продукт все още се произвежда. Ако не, значи Уили се бе запасил с него.
— Няма да се споменава изобщо — казах аз. — Не и от мен.
— Наближават избори.
— Благодаря за новината. На предишните кметът взе осемдесет и шест процента от гласовете.
— Но тогава не участваше Мичъл Кинкейд.
Уили се засмя и размести хартиите пред себе си.
— Майната му на Мичъл Кинкейд. Той е никой.
Кинкейд беше чернокож, също като Уили. Но не той подписваше чековете със заплатата му, а кметът.
— За това ли си дошъл? Да си приказваме за шибания Мичъл Кинкейд?
— Не, Уили. Дойдох заради едно предчувствие.
Уили подреди на купчинки всички документи, до които можа да достигне, после започна отначало. Когато това му писна, той се тръшна на стола, качи чифт високи зелени маратонки „Конвърс“ на бюрото и отправи поглед към несъществуващия прозорец.
— Предчувствие значи.
— Точно така.
Над горната му устна се появиха първите капчици пот. Той ги избърса, свали краката си и се приведе към мен.
— При последното ти предчувствие изритаха половината от шерифската служба.
— Шест души, Уили. А трябваше да бъдат много повече.
— Шестима никак не са малко. Шестима сериозни мъже. Между тях и Джо Дайсън, който имаше два месеца до пенсия. Знаеш ли какво прави в момента? Аз ще ти кажа!
Столът му изскърца, краката му стъпиха на пода, гласът му се сниши до дрезгав шепот.
— Пикае през маркуч и дриска в найлонова торбичка. Защо? Защото получи инсулт. През втория месец в затвора. Парализиран. Без телесни функции. Излежава петгодишна присъда в затворническата болница. Не че това има значение.
Знаех за Дайсън. Дори ми беше малко кофти за него. Но не много. Придърпах бележник и писалка от бюрото на Уили и започнах да пиша.
— Това е адресът на Ким Бишъп. Живее в Уест Сайд, общежитията „Хенри Хорнър“. Джо Дайсън беше завързал Рей, съпруга й, за един радиатор в прокуратурата. В резултат Рей си призна за три убийства, които нямаха връзка помежду си. И беше готов да признае, че е убил дори Исус Христос. Месото му цвъртеше, Уили. И щеше да цвърти, докато си признае.
Бутнах бележника и се отдръпнах.