— Бях там, когато му забиха иглата. Ким също. За три убийства, с които нямаше нищо общо. Благодарение на Джо Дайсън — ченгето, което искаше да направи кариера. Иди да разкажеш на Ким какво се е случило с него. А после я заведи на църква.
Уили откъсна листа и го хвърли в кошчето за боклук под бюрото. После отново ми обърна гръб. Парещото чувство в гърдите ми изчезна, пулсът ми се успокои. Бях преиграл с козовете.
— Слушай какво ще ти кажа, Уили. Не очаквам топло посрещане от твоя страна. Дойдох да те предупредя, че става нещо. Последния път не ме послуша. Дано сега ме чуеш.
Столът се завъртя. Бавно. Уили беше всичко друго, но не и глупак. Не беше нужно да ме харесва.
— Нещата отиват на зле, Уили. По-зле от случая с Дайсън. Става въпрос за умишлено убийство.
— Поръчано от петия етаж?! За какво убийство говориш? Да не би кметът да е започнал да трепе хора?
— Чуй ме, Уили…
— Не, Кели. Ти ме чуй. Какво ти става, бе човек? Всеки път, когато се появиш тук, демонстрираш гадно отношение към кмета. Какво ти е направил? Нима мислиш, че заради него са ти отнели значката? Ако е така, грешиш. Ти сам си я отне. Той никога не е искал да те изгони, но общината настоя.
— Но той не й попречи.
— Това няма значение! — изсъска Уили. — Ти просто го мразиш и затова ровиш! А сега се махай оттук! Познавам те добре и съм наясно, че като нищо може да имаш микрофон в джоба си. Убийство! Махай се, иначе ще извикам охраната!
Уили скочи. Дотук с гостоприемството. Не че ми пукаше кой знае колко.
— Трябва да поговоря с Джони Удс — рекох.
— Ами иди и говори. Това не е мой проблем.
— Къде е кабинетът му?
Досън махна по посока на коридора.
— Благодаря, Уили. Пак ще се видим.
Оставих го в неговата клетка без решетки, приведен над старата кантонерка. Беше ясно, че умът му не е в документите. Вече мислеше за убийството. За предстоящите избори. За кмета. Скоро щеше да започне да говори. Вероятно и за трите неща. Понякога става и така — едно леко побутване и човекът пропява.
24
Джони Удс се появи внезапно иззад ъгъла на коридора и почти се сблъска с мен. В ръката си държеше чаша кафе, изпод мишницата му стърчеше папка. По петите го следваше дребна жена с къдрава кестенява коса и добре очертани форми. Лъхна ме парфюм. Удс спря навреме, за да спаси кафето си. И мен.
— Извинете, моля.
Отвърнах на любезната му усмивка.
— Няма нищо, Джони. Тъкмо идвах при вас.
— Познаваме ли се? — попита Удс и хвърли нервен поглед към жената.
Протегнах ръка. Човекът на кмета машинално я пое.
— Не — отговорих на въпроса аз. — Но имаме общи приятели. — Казвам се Майкъл Кели.
Видях как рови в паметта си. После името ми изплува на повърхността. Определено му стана неприятно.
— С какво мога да ви помогна, мистър Кели?
— Няма ли да влезем в кабинета ви?
Удс несигурно кимна и тръгна пред мен. Кабинетът му се състоеше от бели стени и син килим. Бюрото беше стандартно, от сив метал. На кантонерката зад него се виждаха множество снимки на Удс и кмета. Подписват документи, режат ленти, правят първи копки. Обичайните глупости, които повечето държавни чиновници обичат да снимат. Седнах на метален стол с червена възглавничка. Удс се настани в скъпото кожено кресло зад бюрото.
— Предполагам, че сте онзи Майкъл Кели, когото неотдавна изритаха от градската полиция — подхвърли той.
— В момента съм частен детектив.
— Знам. Доколкото си спомням, именно вие разкрихте Бенет Дейвис миналата година.
— Добре си спомняте.
— Професионална работа.
— И задължителна, когато става въпрос за убийство. Особено когато убиецът е окръжен прокурор.
Удс подреди книжата по бюрото и нагласи някаква снимка в сребърна рамка, обърната в негова посока. Аз все пак успях да зърна Тейлър. Държеше в ръце някаква голяма риба, а Удс я беше прегърнал през раменете. Щастлив баща с доведената си дъщеря. Пълна идилия. Поне за момента, в който е била направена снимката. После снимката изчезна, а градският „уреждач“ прочисти гърлото си.
— Какво искате от мен, Кели?
— Става въпрос за една къща на Хъдсън Стрийт. Номер 2121. Много приятна къща, строена в началото на века. Цветни стъкла, под от полирано дърво и един труп, увиснал от парапета на стълбите на горния етаж.
Кръвта се оттече от лицето на Удс. Той погледна зад мен, сякаш искаше да се увери, че вратата е затворена. За щастие действително беше така.