— Не чакай твърде дълго, Джони.
Той кимна.
— И бъди готов с някаква версия за днешната ни среща — предупредих го аз. — Кметът със сигурност ще иска да я чуе.
Ново кимане.
— Направи така, че приятелката ти отвън да потвърди версията. Обикновено те стават причина за провалите.
Този път Удс само ме погледна и каза:
— Затвори вратата след себе си.
Затворих я. Особата с пищните форми седеше зад бюрото си и правеше всичко възможно да не й проличи, че подслушва шефа си. Вратата беше доста солидна. Което означаваше, че е чула всяко второ изречение. Най-много.
— Шефът ви иска да ви види — рекох.
Тя пъргаво се изправи и се вмъкна в покоите на Джони Удс. С наведена глава, без да ме поглежда. Изминах десетина метра по коридора, когато той започна да крещи. Онази врата май не беше чак толкова солидна.
25
Чаках асансьора и си мислех какво ще обядвам, когато вратата със златния надпис КМЕТ се отвори. Появиха се трима, които внимателно огледаха коридора. Миг по-късно излезе и самият кмет. През плетеницата от ръце и крака успях да зърна слабата фигура и дългите ръце на кмета. Един от бодигардовете се отмести и успях да зърна лицето на Уилсън в профил. Тъмни вежди над още по-тъмни очи, белези от шарка по лицето, плътни устни. Макар че фамилното му име бе ирландско, имаше полските черти на майка си.
Кметът погледна часовника си, а бодигардовете му стесниха кръга около него. После очите на Уилсън огледаха коридора, плъзнаха се по мен като студена сянка, после в зениците им потрепна интерес. Главата му се наклони два сантиметра наляво, устните му прошепнаха нещо на мъжа до него. Оказа се, че той е братовчед му Патрик Уилсън, известен още като мозъка на фамилията. Не че кметът беше тъп. Беше просто елементарен. Като акулата. Целенасочен и безмилостен в търсенето на лесна плячка.
— Майкъл Кели — рече племенникът, направи крачка към мен и протегна ръка.
— Здрасти, Патрик — поех я аз.
Патрик беше от хората, които околните харесват — вечно усмихнат и любезен, готов да разговаря за така наречените „ситуации, от които всички печелят“. Именно тази фраза използва, когато кариерата ми на ченге отиде по дяволите. На петия етаж го наричаха „Кадифената ръкавица“. Чукът явно криеше в другата си ръка.
— Радвам се да те видя — рече Патрик.
Дочух някакво хъркане. Или сумтене. А може би кметът се беше почесал на някое интимно място и му беше станало приятно. Във всеки случай сигналът беше даден.
Патрик Уилсън моментално мина вляво от мен, а другите две горили заеха пространството вдясно. Озовах се в центъра на полукръг. Асансьорът звънна зад гърба ми. Никой не му обърна внимание. Стиснах десницата на кмета под внимателните погледи на бодигардовете, които ме наблюдаваха от различен ъгъл. С кмета винаги беше така. Бяхме нещо като публика на мафиотски шеф. С единствената разлика, че се намирахме в сградата на кметството.
— Майкъл Кели — промърмори кметът. — Какво те води тук?
— Гледката.
Кметът ми показа част от горните си зъби, което би трябвало да мине за усмивка.
— Той харесвал гледката, Патрик — подхвърли на братовчед си Уилсън. — Колко пъти съм ти казвал, че е хубава?
Обърна се към мен и добави:
— Братовчед ми съвсем наскоро напусна службата си в една от големите юридически фирми. На деветдесет и втория етаж в кулата „Ханкок“, прозорци от пода до тавана, тарифата му беше седемстотин и петдесет долара на час.
Кметът стрелна с поглед Патрик, който беше заел подходящата скромна поза.
— Но сега пак е при нас. Работи за хората. С изключение на тази сутрин. Чух, че се оплаква от кабинета си, защото нямал изглед към езерото.
Кметът леко сви рамене.
— Повиках го в моя и го оставих да погледа през прозореца. Никой не може да види езерото от кметството. Околните сгради са прекалено много.
— Също и хората — подхвърлих аз.
— Точно така. Хората. Ние съществуваме единствено заради тях. Чуваш ли, Патрик?
Братовчедът скромно кимна.
— Влез за момент, Кели — изръмжа кметът.
Последвах го в кабинета. Другите останаха отвън. Вратата се затвори зад нас. Кметът зае мястото си зад бюрото.
— Хвърли едно око на това, Кели.
На малка масичка до бюрото имаше макет на парк, изпълнен до последния детайл — с дървета, пейки и осветителни тела.