— Това куче ли е? — попитах аз и посочих с пръст животинчето, поставено подозрително близо до миниатюрен пожарен кран.
— Спрингър шпаньол — кимна кметът. — Най-доброто куче, създадено от Бога. Имам три такива. Знаеш ли какво е това?
Поклатих глава.
— „Андерсън Линкс“.
Ставаше въпрос за някогашното голф игрище, което се простираше на около 405 000 квадратни метра покрай езерото и на около две минути с кола от центъра. „Андерсън“ бе от онези частни клубове, за които играчите на голф мечтаеха, тъй като не можеха да си осигурят достъпа до него с пари. За да се играе голф на „Андерсън“ се изискваха връзки, познанство с богати личности с бяла кожа и с политическия компас на Нелсън Рокфелер. Самият клуб бе функционирал през по-голямата част от века на терен, даден под наем от градските власти. Но една нощ, по заповед на кмета, булдозери го разораха и градът осъмна без „Андерсън“. Кметът даде пресконференция, на която обяви решението си да прекрати договора за наем и да го върне на гражданите на Чикаго. А сега ми обясняваше защо го е направил.
— Птиците, Кели. Нямаше къде да отидат. Гъските, които тръгват за Мексико чак от горния край на Уисконсин и трябва да спрат някъде за почивка.
— Ясно — рекох.
— Тук ще правят междинно кацане.
Кметът сведе очи към бележника пред себе си.
— Място за почивка на прелетните птици.
— Ясно — повторих аз, сякаш най-после започвах да проумявам.
— Освен това ще бъде и парк за хората. Ела да видиш.
Кметът свали сакото си и приклекна до нивото на макета. Свих рамене и клекнах до него.
— Ще засадя седем различни вида дървета. В тази секция ще бъдат японските кленове.
Изплезил език, кметът започна да размества миниатюрните дръвчета и скамейки.
— Тези скамейки ще бъдат от червен дъб. Искам да гледат на изток. Хората ще си седят и ще гледат изгрева над езерото.
— Значи хората ще имат изглед към езерото.
— Точно така, Кели. Обикновените хора. Безплатно.
Кметът престана да размества скамейките и ме погледна. Лицата ни бяха толкова близо, че усетих въздуха, който издишваше през ноздрите си.
— Какво търсиш тук горе, Кели?
— Дойдох да се видя с един приятел.
— Приятел значи.
Кметът се изправи и зае мястото си на мекото кресло. Аз се върнах на твърдия стол.
— Тук ти нямаш приятели, Кели. Разбираш ли?
— Значи съм дошъл по работа.
— Аха, по работа.
Кметът се поколеба. Докато решаваше съдбата ми, клепачите почти покриха черните му очи. Аз замълчах.
— Не че не те харесвам — провлечено рече той. — Напротив, възхищавам ти се. И знаеш ли защо?
— Защо?
— Добър въпрос. Защото имаш топки.
Ръцете му бавно се повдигнаха с дланите нагоре, сякаш държаха двойка зрели пъпеши. Поне аз си помислих така.
— Големи топки, Кели. Е, изгониха те от полицията, но ти не започна да хленчиш, не отиде да се оплакваш по вестниците. Нито пък заведе някое от онези тъпи дела, от които направо ми се повръща. Прие нещата като мъж, разбирайки за какво става въпрос. А после се завърна. Пак си играч, макар и без значка. Хората говорят за теб. Някои дори се страхуват. Затова, когато те видях тук, аз си зададох логичния въпрос: Какво търси тук тоя Кели с големите топки? Дали няма някакъв проблем с мен? Дали не си мисли, че аз съм му разбил кариерата? Има ли нещо, за което лично трябва да се погрижа?
Усмихнах се. Много внимателно.
— Не съм тук заради вас. Нито пък заради някой друг. Вие правилно отбелязахте, че каквото станалото — станало. Точка. Аз разбирам това и го приемам. Но от друга страна, вие имате право да бъдете загрижен. Човек като мен няма какво да губи. Веднъж вече съм бил съсипан, нищо не ми пречи да опитам отново.
— Именно! — кимна Уилсън и насочи кокалестия си пръст към мен. — И това те прави опасен. Чувал ли си за плановете ми да кандидатстваме за домакини на олимпиадата?
— Че кой не е — свих рамене аз.
— Оттатък имам една зала за пресконференции. Там е разположен макетът на олимпийското село. Някой друг път ще ти го покажа.
Кметът направи движение, сякаш се готвеше да стане, но не мръдна от мястото си.
— Не отговори на въпроса ми, Кели.
— Сър?
— Имам ли проблем с теб?
Приведе се леко напред, с полуспуснати клепачи и леко разтворена уста. Отново заприлича на хищник, който кръжи около плячката си и преценява дали тя излъчва заплаха, или е само храна. Честно казано, аз самият не бях сигурен какъв съм точно.