В четири следобед състезателната зала не беше такава, каквато я помнех. Приличаше на бунище, пресечено от дълъг и тесен шперплатов бар, около който бяха разхвърляни напукани пластмасови маси. Откъм тоалетната се прокрадваше едва доловима миризма на мъртви гризачи. Отблизо барманът приличаше на бивш спортист от местната гимназия — висок метър и осемдесет, но вече дебел и отпуснат. Носеше фланелка на „Беърс“ от 1985-а, когато бяха спечелили суперкупата. Четеше „Сън-Таймс“ и поглъщаше китайска храна от пластмасова чинийка. Останалите клиенти се изчерпваха с някакъв старец в дъното, който отпиваше с наслада от бутилка „Милър Хай Лайф“, сякаш не беше бира, а скъпо шампанско.
Когато влязох, питието в пластмасовата чаша на Джанет беше почти на дъното. Не беше свалила тъмните очила, а шалчето скриваше шията и долната част на лицето й. Гледаше приближаването ми в огледалото зад бара.
— Често ли идваш тук, Майкъл?
— Не, само за надбягванията с костенурки.
Джанет презрително изсумтя и разклати леда в чашата си. Онзи зад бара с пъшкане се надигна, хвърли няколко бучки лед в нова чаша и я напълни с джинджифилова бира. Постави чашата пред Джанет, погледна към мен и ме попита какво желая. Поръчах си „Бъд“ и седнах на високо столче, без да чакам покана.
— Този познава ли те? — попитах.
Барманът ми донесе бирата, върна се на столчето и с въздишка на удоволствие си напълни устата с фиде. Оригна се и насочи вниманието си към телевизора в ъгъла, по който течеше мач на „Къбс“. Губеха с дванайсет на два в края на четвъртия ининг.
— Идвам тук от време на време — отвърна Джанет.
Отпих една глътка и се направих, че оглеждам заведението.
— Добро е — рекох. — Особено за човек като теб.
— Не ми досаждат, разполагам с достатъчно спокойствие за размисъл.
— Идваш тук, за да размишляваш?
— Понякога. Ако нямаш нищо против.
Междувременно тя свали очилата. Синината под окото й почти беше изчезнала. И това беше добре, защото шалчето скриваше бузата и част от брадичката, които се намираха в далеч по-тежко състояние.
— С юмрук ли те удряше?
Джанет понечи да притисне шалчето към шията си, но аз я изпреварих и го смъкнах надолу.
— Започнал е с шамари — констатирах и плъзнах пръст по брадичката и обезобразените устни. — Подути са отвътре, нали? Заради зъбите, които са ги наранили. Но този удар е нанесен с юмрук. Оттам са отоците.
Усетих очите на бармана върху себе си. Защо ли проявяваше интерес към раните на клиентката ми?
— Сложи лед, ако вече не си го направила — рекох. — Ледът винаги помага. Но на твое място не бих махнал шалчето. Поне засега.
— Благодаря. Само затова ли дойде?
— Вчера при мен се отби Тейлър — обявих с равен глас аз, гледайки право пред себе си. Почувствах как главата й се извръща към мен, усетих втренчения й поглед.
— Моята Тейлър?
Кимнах.
— Какво искаше?
— Да си поговорим за втория й татко. По-точно как да го убием.
Срещнах погледа й в огледалото зад бара. Само за миг.
— Да кажеш нещо по въпроса?
— Какво да кажа?
— Не знам. Може би, че ти става лошо. Или умираш от страх.
— Тейлър е дете. Била е разстроена и гневна.
— Тъй ли?
— Не е знаела какво говори.
— Сигурна ли си?
— Да убие Джони?! Нима допускаш, че… — Джанет замълча и поклати глава. — Дори косъм няма да падне от главата на Джони, ако това те тревожи.
— Не ме тревожи. Помислих си, че може би трябва да поговориш с детето. Да му обясниш някои неща.
— Детето ми не е убиец.
— Не съм казал такова нещо.
— Добре. Ще говоря с нея.
Очите й се сведоха към питието. Аз застъргах с нокът етикета на бирата. Старецът в ъгъла прелистваше „Сън-Таймс“. Четеше го отзад-напред, подпрял с длан брадичката си. От устата му висеше запалена цигара. Той дърпаше, без да я докосва, само с устни. С другата ръка бавно прелистваше страниците на вестника.