Егоистичен въпрос, на който няма отговор. Веднъж зададен, той не може да се върне назад.
— Говорим за преди повече от петнайсет години, Майкъл. Аз бях просто едно уплашено дете.
— Вярно, че беше дете — кимнах. — Аз също.
— Мислиш ли, че към това може да се добави още нещо?
— Мисля, че ти имаше планове, Джанет. Независимо че беше на двайсет или на двайсет и една. И нищо не би трябвало да ти попречи.
Тя се замисли за плановете си.
— Искаш да кажеш, че са ме блазнели парите. И затова съм се хванала с бащата на Тейлър веднага след теб. Мистър „Търговски съвет“, а после и мистър „Градски съвет“. Мислела съм си, че човек с малко повече зелени банкноти ще ми реши проблемите. Къща, кола, сигурност.
— Това със сигурността май не се получи, а?
— Огледай се наоколо. От този момент нататък сама ще се грижа за всичко.
— Затова ли се върна при мен?
— Ти винаги си бил силен, Майкъл. Включително и когато ти разказах всичко.
— Разказа ми, защото беше убедена, че така по-лесно ще ми станеш клиентка.
— Така ли мислиш?
— Ти ми кажи.
— Мислех, че трябва да знаеш какво се е случило — отвърна тя хладно. — Въпреки че се е случило отдавна. А за останалото си прав. Надявах се да откриеш отговорите на някои въпроси, свързани с Джони.
— А сега?
— Сега отговорите са налице. Работата е там, че трябва да се изправя срещу въпросите.
— А междувременно ще чакаме.
Тя протегна ръка. Пръстите й бяха гладки и студени. Или моите бяха такива.
— Нещата не са перфектни, Майкъл. Но мога да ти обещая, че когато бъда готова, ще взема детето и ще си тръгна, без да поглеждам назад.
Отдръпнах ръката си.
— Само не чакай прекалено дълго.
— Няма. — Тя стана и пристъпи към мен. — Между нас всичко е окей, нали?
Кимнах. И наистина вярвах, че е така. Тя се наведе и докосна бузата ми с устни. После се зае да разчиства масата, сякаш това щеше да й помогне да промени живота си. Погледах я известно време, станах и бавно се насочих към всекидневната. Втората новина на емисията в десет бе кандидатурата за кмет на Мичъл Кинкейд. — Джанет донесе остатъка от виното и седна.
— Слушала съм речите му — рече тя, докато по Фокс Нюз показваха как Кинкейд стиска ръце и се усмихва на някакво събрание.
— Какво мислиш за него?
— Честно ли?
— Разбира се.
— Мисля, че прилича на Боби Кенеди.
Погледнах екрана. Тълпата около Кинкейд се състоеше предимно от бели хора, предимно млади и предимно от женски пол. Като на концерт на Бийтълс преди години, когато Джон и Пол се бръснеха веднъж седмично.
— Толкова ли е добър?
Пред кандидата изскочи момиче с късо подстригана червена коса, облечено в памучни панталони, бяла блуза и черно яке. Блузата се вдигна нагоре, разкривайки коремни плочки. Кинкейд се усмихна и сложи подписа си на корема на момичето под неистовите крясъци на тълпата.
— Не казвам, че ще гласувам за него — промърмори Джанет. — Нали помниш за кого работи гадният ми съпруг?
Взех дистанционното и натиснах един бутон. Кинкейд замръзна в профил към мен, протегнал ръка да разроши косата на някакво хлапе.
— Мислиш ли, че ще спечели?
— Срещу Уилсън? — презрително се усмихна Джанет. — Моля те! Вече са му скроили шапката!
— Мислиш ли?
— Първо, Уилсън държи големите пари, второ, профсъюзите са в джоба му. А ако Кинкейд случайно не фалира по време на кампанията, те ще сменят тактиката.
— Как по-точно?
— Не знам, но Джони намекна, че работят по въпроса. И в очите му се появи заплашителен блясък, който познавам много добре.
Хвърлих още един поглед към бъдещия спасител на Чикаго. Вдясно от Мичъл Кинкейд стоеше личният му бодигард. Едър чернокож младеж с добре очертани мускули. Разтревожи ме лицето му, което имах чувството, че познавам. А може би познавах гнева, който се излъчваше от него.
— Дай да видим нещо друго — каза Джанет и издърпа дистанционното от ръката ми. Прехвърли няколко канала и спря на Летърман. — Харесваш ли Дейв?
— Добър е — рекох. После погледнах малкия стенен часовник, който показваше единайсет. — Време е да си тръгвам.
— Нали ти казах, че Джони няма да се прибере тази вечер?
— Не е там работата.
— Има си стая в центъра — вдигна ръка тя. — Спи там, преоблича се и отива направо на работа. — Ръката се завъртя с дланта нагоре, очите й се върнаха на телевизора. — Какво толкова?