— Мислиш ли, че там си има и момиче?
Заковала очи в Летърман, Джанет леко сви рамене. А аз си помислих за брюнетката в кметството. За парфюма и пищните форми.
— Извинявай.
— Няма значение — ведро се усмихна към телевизора тя. — Няма никакво значение. Просто не се тревожи, че трябва да бягаш оттук. Не и заради него.
Усили звука и разговорът замря, преди да е започнал. Облегнах се назад. Канапето беше меко, а Дейв — много забавен. Гост в студиото беше Били Кристъл. Харесвах Били Кристъл. Приличаше ми на някакъв старомоден комедиант. С него не бе необходимо човек да ходи в тоалетната, за да се разсмее. Класата си е класа.
Отпих глътка вино. Джанет се разсмя на някаква шега, а аз малко се отпуснах. Не след дълго качих краката си на канапето. А след това се излегнах.
Четири часа по-късно рязко се събудих. Къщата тънеше в мрак и тишина. Часът беше три и половина. Под главата ми имаше възглавница, а тялото ми беше покрито с одеяло. Бях сам, явно оставен да спя на спокойствие.
Знаех, че Удс ще отиде направо на работа, но въпреки това реших, че е по-добре да си вървя. Просто за всеки случай. Току-виж, че татко Мечок вземе да се прибере. Казах си, че отново ще затворя очи само за трийсет секунди. После отпуснах глава върху възглавницата. Много бяла и много мека.
28
Един слънчев лъч прекоси всекидневната, попадна върху клепачите ми и ги разтвори. За момент не разбрах къде се намирам. После се надигнах до седнало положение и си спомних. В главата ми бавно изплуваха всички ругатни, за които се сетих. Това отне известно време. После станах и пристъпих към прозореца. Навън се развиделяваше. Кварталът все още беше пуст. Отидох в кухнята и се наплисках на чешмата. Помислих да оставя бележка на Джанет. После си представих, че попада в ръцете на Тейлър. Или, още по-добре, в ръцете на съпруга й. Не, бележката не бе добра идея.
Измъкнах се през задната врата, открих колата си по-надолу по улицата и се настаних зад волана. Дотук добре. После погледнах в огледалцето за обратно виждане и видях усмихнатата физиономия на Джони Удс.
— Направи ли си кефа, Кели?
Гмурнах се странично към пространството пред седалката почти едновременно с трясъка. Челното стъкло на колата се пръсна под удара на яка черна щанга. Джони Удс почти се озова на седалката до мен, правейки отчаяни опити да изтегли щангата. За късмет това не му се удаваше. Хвърлих се на пода, избягвайки лапата със заплашително извити пръсти, които търсеха някаква част от анатомията ми. В следващата секунда той заряза щангата и се хвърли към мен.
Добрият удар с глава е цяло изкуство. Главата трябва да е издадена напред и надолу, а ударът трябва да е насочен някъде под веждите: очи, скули, зъби. Най-добре в носа. При успех се чува ясно пропукване, а противникът изпитва ужасна болка. Джони Удс не беше изключение. Кръвта му плисна върху седалката, а моя милост получи така необходимата отсрочка.
Протегнах се и отворих вратата откъм шофьора. Едната ръка на Удс беше вкопчена в крачола ми, а другата беше притисната към носа му. Горе-долу това беше позата, в която напуснахме купето и се проснахме на пресечката между „Къркуд“ и „Хайауата“.
Успях да се изправя на крака в момента, в който Удс отново замахна. Но този път ударът му профуча далеч от целта. От носа му продължаваше да шурти кръв, дишането му беше тежко. Някога може и да е бил побойник, но това е било отдавна, преди няколкото хиляди погълнати понички. Заех позата на боксьор, който се готви да влезе в клинч — с притиснати до ушите юмруци и лакти до ребрата. Не направих опит да се обърна, нито пък нещо друго. Просто стоях и го чаках. Отначало той беше много предпазлив. Два удара попаднаха в раменете ми. Липсата на реакция от моя страна видимо го окуражи. Ударите му станаха ритмични: ляв-десен, ляв-десен. Скоростта им нарастваше, изтощението му — също. При всеки удар от устата му се сипеха ругатни. Блокирах ударите с лекота просто защото той сигнализираше предварително. Част от тях посрещах с ръце, други оставях да стигнат до тялото ми — главно около ребрата. Придружавах ги с пъшкане, което той трябваше да чува. Мисля, че това му хареса. Не можех да го обвинявам. От негова гледна точка аз бях един гаден тип, прекарал нощта в обятията на съпругата му.
Двайсетина секунди по-късно Удс започна да осъзнава простата истина, че дори когато не получаваш удари, боят си остава тежка работа. След още шейсет секунди той вече повече пъшкаше, отколкото удряше. Окончателно изпусна парата след нови трийсет секунди. На практика не бях понесъл никакви щети. Е, ребрата малко ме наболяваха, но нищо сериозно. За разлика от мен Джони беше свършен.