— За да го унищожите?
— Точно така. Ако питаш мен, такова нещо изобщо не съществува, но виждаш накъде вървят нещата. Сега пече знаеш всичко, което знам и аз, Кели. Но искам да ме споменаваш името ми.
— В противен случай?
— В противен случай ще си спечелиш още един враг в града, от когото едва ли имаш нужда.
— Това тревожи ли те?
— Честно казано, не. Ти си известен като човек, който държи на думата си. Ако изиграеш козовете си както трябва, аз имам всички шансове да се измъкна сух.
— Стига да си ми казал истината.
— Вече ме чу, Кели — знаеш всичко, което знам и аз. Друго не мога да ти предложа.
Удс погледна часовника си и кимна към базиликата.
— Ще се промъкна през задния вход. Искам да хвана службата в осем и половина.
Протегна ръка към дръжката на вратата, но аз го потупах по рамото.
— Изслушай ме внимателно, Джони. Това, което казах за жена ти, го казах сериозно. Чуя ли, че си я пипнал с пръст — нея или дъщеря й, — нещата стават страшни за теб. Няма да има повече приказки. Само аз и ти, без хепиенд.
Удс се отдръпна, изпъчи рамене и направи опит да възвърне достойнството си.
— Бъди спокоен, Кели. Подарявам ти я.
Отвори вратата, слезе от колата и се наведе към мен.
— Един последен съвет, приятелю. Каквото и да ти говори тази жена, не й вярвай. Джанет си е Джанет и никога няма да се промени. А сега се пръждосвай и ме остави на мира. Искам да присъствам на литургията.
След тези думи Джони Удс се обърна и закрачи през зелената трева към своя бог. В горния край на мраморното стълбище чакаше възрастен свещеник с червено расо и пурпурна шапка. Джони стисна ръката му и изчезна във вътрешността на храма. Свещеникът се обърна и погледна в моя посока. Знаех, че не може да ме види в колата, но въпреки това се вцепених. Така става, когато си се родил ирландски католик. Потеглих и нагласих огледалцето за обратно виждане така, че да виждам базиликата. Семейните проблеми в Соганаш трябваше да почакат. Един-двама убийци все още бяха на свобода. Да не говорим за Чикагското историческо дружество и невестулката на име Лорънс Рандолф.
29
Рандолф седеше зад бюрото си. В ръката си държеше нещо, което приличаше на слонски бивен.
— Знаеш ли какво е това?
Не знаех.
— Усик — рече кураторът и ми подаде бивена, но аз не го взех.
— Знаеш ли какво е усик?
— Ти ми кажи.
— Кост от пениса на морж.
Огледах предмета с нов интерес. Шейсет сантиметра дълъг и около двайсет сантиметра в диаметър.
— Моите уважения към мистър морж — рекох.
Рандолф се изкиска и пусна гордостта на моржа в скута си.
— На стената отсреща има едно стихотворение, казва се „Ода за усика“. Искаш ли да му хвърлиш едно око?
— Искам информация за оригиналното издание на Шийхан. Копие номер четири, за да бъда по-точен.
— Номер четири ли каза?
— Да, Рандолф. Номер четири. Екземплярът, с който си подлудил хората на кмета. В него има шифър, който води към едно писмо. За скандала, който по твоите думи никога не се е случил.
Очите на Рандолф пробягаха по лицето ми, търсейки нещо, за което да се заловят. След известно време се убеди, че няма такива изгледи, и смени тактиката.
— Знаеш за писмото?
— Джони Удс ми разказа всичко.
— В такъв случай ще ти кажа, че има известен шанс копието на Уилсън да е оцеляло. Но какво от това? Аз не съм длъжен да го обсъждам с теб.
— Ама си пробудил интереса на кметските хора, нали?
— Естествено. Ако писмото наистина съществува, то е един исторически факт от изключително значение. А аз съм историк.
— Един човек е бил убит. Какво ще кажеш за подобно начало?
— Познавам хората на кмета. За такова нещо не биха прибягнали до убийство.
Свих рамене.
— Кой друг би се интересувал от това писмо?
— Доколкото съм информиран, друг няма. Единствено Уилсън и приближените му имат интерес към него.
— Само с тях ли си разговарял?
— Да. И доколкото разбрах, Алън Брайънт не е имал нищо против да им даде книгата. Защо тогава да го убиват?
— Значи знаеш за Брайънт, така ли?
— Удс ми звънна същата сутрин, в която ти се появи в дружеството.
— Ти си невестулка, Рандолф.