Той отново насочи вниманието си към усика. В един момент го вдигна и го насочи към мен.
— Споразумението ни в сила ли е?
— Върви на майната си. И махни това нещо, преди да съм ти го наврял знаеш къде!
Кураторът се подчини. Беше податлив на заплахи, но само до определени граници. Действаше според принципа, че когато човек има козове, той трябва да ги използва.
— Мога да ти помогна — промълви той.
— Как?
— Намери ми книгата. Заедно ще потърсим загадката, която ще ни отведе до писмото.
— А може би и до убиеца на Алън Брайънт.
— Това си е твоя работа. Аз искам само писмото.
— Но за да стигнеш до него, трябва да имаш книгата.
— Така е.
— Аз не разполагам с нея, Рандолф. Което означава, че е излишно да сключвам сделки с теб.
Станах да си вървя. Кураторът не помръдна от мястото си.
— Още не — подхвърли той. — Но когато откриеш Шийхан, ти ще се върнеш.
— Защо мислиш така?
— Защото подозираш, че книгата ще те отведе до убиеца. Затова ще работиш с мен.
Май Рандолф ще се окаже прав, разтревожено си помислих аз.
— Онзи, който притежава книгата, не знае как да я използва. Ако беше обратното, досега да се е разчуло.
— Може би си прав.
— Точно така. Предполагам, че книгата на Шийхан все още е там. Може би мистър Брайънт я е скрил някъде.
— А ако е там, аз ще я намеря, така ли?
— Готов съм да се обзаложа, мистър Кели — кимна Рандолф, остави своя усик на бюрото и се намести по-удобно на стола. — Всъщност точно на това разчитам.
30
Малко след пет следобед напуснах Чикагското историческото дружество и подкарах колата си на север по Стоктън Драйв. Рандолф се оказа труден за манипулиране, което ме изненада и обезпокои. Отворих капачето на мобилния си телефон и набрах Фред Джейкъбс. Репортерът вдигна едва на четвъртия сигнал.
— Още ли не си в пандиза, Кели? Предполагам, че това трябва да бъде отбелязано.
— Благодаря, Фред. Ще ти поискам още една услуга.
Беззвучна светкавица проряза небето над езерото. Свалих страничното стъкло. Духаше силен вятър, който разклащаше дърветата. Миришеше на дъжд.
— Къде ми е новината? — попита Джейкъбс.
— На мястото си, Фред. Трябва само да я побутнем.
— Как точно ще я побутнем?
— Съвсем лекичко. Ако те бива, ще ти отнеме най-много половин час. Дори без да напускаш офиса си.
В главата ми се въртеше нещо, което бях видял по телевизията в къщата на Джанет Удс. Нещо, което трябваше да си спомня. Казах на Джейкъбс какво искам от него. Когато свърших, дишането на репортера беше доста по-ускорено. Не ми звучеше здравословно. Колко ли цигари на ден пушеше този човек?
— Накъде, по дяволите, пътуваш, Кели?
— Звучи добре, нали?
— Звучи опасно.
— При мен винаги е така, Фред. Казвай сега, искаш ли си третия Пулицър, или не го искаш?
Бях убеден, че ще приеме. За тип като него това беше прекалено лесно и прекалено изкушаващо. Повторих му детайлите и прекъснах връзката. След това затаих дъх и набрах номера на една приятелка.
— „Виж какво е домъкнала котката“ — прозвуча гласът й насреща.
— Здрасти, Рейчъл.
— Здрасти, мистър Кели. Надявам се, че не се обаждаш да ме поканиш за още едно преспиване. — Гласът й звучеше развеселено. С онази особена нотка, която казваше „аха, с този май се бяхме забавлявали някъде“ и която не ми хареса особено.
— Помислих си, че довечера можем да се видим — промърморих. — На по бира или нещо такова.
— Защо?
— Може би защото искам да те видя.
— А може би не. Когато ме видя последния път, стреляха по мен.
— Знам, Рейчъл. Съжалявам за случилото се.
— Аз също. — Замълча за момент, после добави: — Няма да стане тази вечер, Майкъл. Имам други планове.
Планове. Удобна думичка. И страхотно оръжие. Особено в ръцете на жена. Когато нещастникът от другата страна на линията я чуе, това означава среща с друг мъж, без уточнения. Завъртане на ножа в раната, с пълната възможност за отричане. Освен това и намек за секс, но не с нещастника, който чува думичката планове.
— Планове значи — промърморих аз.
— Да, Майкъл. Планове, които не предвиждат проникване с взлом. Нито пистолети и риск от инфаркт. Просто една банална вечеря. Повярвай, бедното ми сърце не може да издържи нищо повече.