— Не е хубаво да пиеш сам, Кели.
Уили Досън бръсна дъждовните капки от раменете си и вдигна показалец към бармана. Поръчката му беше водна чаша „Джони Уокър“ червен етикет.
— Какво те води тук, Уили?
Барманът отмери питието и плъзна чашата по плота. Уили отпи една глътка и млясна с уста.
— В такова гадно време няма нищо по-хубаво от едно уиски. Излишно е да го казвам точно на теб, нали?
Търпеливо изчаках. Уили огледа заведението и спря очи върху лицето ми.
— Често ли идваш тук, Кели?
— Казвай какво има, Уили.
Кметският човек се обърна към витрината и леко кимна. До тротоара беше спряла черна лимузина с включени габарити и работещ двигател.
— Той иска да размените няколко думи.
Запитах се как кметът ме е открил в този забутан бар, при това в петък вечер. Но по-подходящият въпрос беше защо. Първият явно щеше да остане без отговор, но с втория нещата стояха другояче — неговият отговор ме чакаше пред заведението. Изпих си уискито и кимнах към чашата на Уили, в която все още имаше пет сантиметра течност.
— В такъв случай приключвай с това — рекох. — Не искам негово превъзходителство да ме чака.
Вратата на лимузината се отвори с тих звън на камбанка. Кметът се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън към мокрия тротоар на Бродуей. Седнах срещу него. Уили затръшна вратата зад мен и седна отпред, при шофьора. Миг по-късно тилът му изчезна зад дебелата стъклена преграда, която безшумно ни отдели от предната част на лимузината.
— Благодаря, че ми отделяш от времето си, Кели — каза кметът, без да отмества очи от улицата. Беше в смокинг, върху който беше наметнато сиво палто от мек Кашмир. Бледата кожа на прасеца му белееше под ръба на панталона. Може би чорапите му бяха прекалено къси. Във всеки случай човекът изглеждаше притеснен.
— Май обичате да носите униформа, а? — подхвърлих.
— Имаш предвид смокинга, ли? — помръдна с вежди той. — Мразя го. Ще пиеш ли нещо?
Кметът отвори минибара и си наля водка с лед.
— Май мислиш, че тези неща ми харесват, а, Кели? — стрелна ме с поглед той.
— Мисля, че ви харесва да сте кмет.
— Имаш предвид властта? — попита Уилсън и отпи една глътка от чашата си.
— Да — кимнах. — Като всеки друг.
— Казваш го така, сякаш изключваш себе си.
Свих рамене и усетих изпитателния му поглед върху себе си.
— Моминското име на майка ми е Свиокла. — Уилсън отпи от питието си. — Полякиня от югоизточната част на града.
— Където са старите стоманодобивни заводи?
— Да. Там работниците са живеели ден за ден и са знаели, когато им било време да умрат.
— Моля?
— Много може да се говори за това кога е най-подходящо човек да умре. Инфаркт, инсулт. Каквото и да е, приеми го, когато станеш на шейсет и пет, и направи място за някой друг. Разбираш ли какво искам да кажа?
Кимнах само защото ми беше дяволски интересно.
— Днес хората искат да живеят вечно — каза кметът. — И го очакват. Но въпросът е кой ще плати за всичко това.
— Правителството?
— Точно така — изсумтя Уилсън. — Проклетото правителство. Аз съм демократ. Не ме разбирай погрешно. Но хайде, кажи ми как един град ще плати за всичко това? Хората могат да живеят осемдесет, деветдесет години. Но това е неестествено. Искаш ли нещо за пиене?
Отказах. Кметът си наля още едно.
— Както и да е. Аз още живея в квартала с бунгалата, където израснах. Разбира се, сега къщата ми е по-голяма от останалите. Но кварталът е същият. Същата кръчма в края на улицата.
— Според мен това е вашата властова база, сър.
— От която не бива да се откъсвам, нали?
— Не виждам защо трябва да го правите.
— Знаеш ли откъде идвам тази вечер? — смени темата Уилсън.
— От някое събрание за набиране на средства?
— Името на момчето е Джефри Доуби. Множествена склероза. Мускули, превърнати в желе. Гаден живот.
Кимнах, а кметът отпи още една глътка.
— Запознах се с него преди 14–15 години, абсолютно случайно — продължи Уилсън. — По време на някаква кампания. Нали знаеш: стискаш ръце, поздравяваш много хора. Майката на Джефри беше най-отпред, с детето на ръце. Нямаха пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби.