— Детски паралич — кимнах аз.
— И аз така си помислих, като видях железата. Откъде хлапето се бе снабдило с тях? И защо го бяха довели на моя митинг, опряло патериците си в стената? Казах ли ти, че Джефри е чернокож?
— Не.
— Накарах един от сътрудниците ми да проучи каква е работата. Оказа се, че майка му има седем деца, от различни бащи.
— А бащата на Джефри отдавна се е запилял някъде.
— Както и всички останали — кимна Уилсън. — Но както и да е. Накратко казано, аз поех нещата в свои ръце. Джефри беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите, снабдиха го с инвалидна количка и му осигуриха адекватна медицинска помощ.
— След като сте говорили с тях.
— Моля?
— Осигурили са му адекватна помощ, след като вие сте разговаряли с тях, сър.
Кметът само примигна.
— Тази вечер произнесох реч на церемония, организирана от Университетската учебна програма за държавните училища. Наградени бяха абитуриентите отличници. На първо място сред тях беше Джефри, който говори непосредствено преди мен. Знаеш ли кое беше най-хубавото нещо в речта му?
Поклатих глава.
— Излезе на сцената и се насочи към микрофоните. Сам, разбираш ли? Аз му помогнах, но съвсем малко. Не повече от майка му или лекарите. Но това ме накара да се почувствам добре. Едно от хубавите неща в моята работа.
Кметът се облегна и отново погледна навън. Никой не беше чувал за Джефри Доуби. Нито журналистите, нито обществеността. Защото Уилсън не го беше направил заради политиката или медиите. Беше го направил, за да помогне. На момчето, на хората около него.
— Много трогателно, сър.
— Така ли мислиш? — погледна ме кметът и вирна брадичка. — Понатиснах тук-там, отправих няколко заплахи, попрестъпих правилата. Може би съм изритал някой ветеран от клиниката, за да намеря място за момчето.
— Но то е проходило, нали?
— Точно така, Кели. Момчето проходи. Това е най-важното. Всичко в този живот си има цена. Предполагам, че вече си наясно с това.
— Човек се учи цял живот, сър.
Кметът се разсмя, раменете му под кашмира леко се разтресоха.
— Гадно нещо е животът. Само си помисли: доброто срещу злото. Понякога е трудно да ги различиш.
Не бяхме мръднали от мястото пред заведението. Този факт сочеше, че Уилсън щеше да ми сервира кратка и — както се надявах — добра новина. Реших, че няма смисъл да чакам повече.
— Какво искате от мен, господин кмете?
— Наистина ли мислиш, че искам нещо?
— Не сте ме проследили току-така. Вероятно искате да ми предадете някакво послание, при това лично. И то едва ли е свързано с Джефри.
Уилсън леко се размърда на седалката. Отблизо лицето му беше грубо, с белязана от шарка кожа. А очите му бяха безжизнени, както винаги.
— Никога не е лично, Кели. Би трябвало да знаеш.
— Добре, ясно.
— Става въпрос за твоята приятелка. Съдийката.
— Рейчъл Суенсън?
— Много приятна дама. Не е по вкуса ми в политическо отношение, но вероятно и тя изпитва същото към мен.
Устните му се разтеглиха в лека усмивка, а мен ме обзе абсурдната мисъл, че преди две седмици ми е бил на гости и е станал свидетел на всичките лоши неща, които Рейчъл каза за него. Естествено, това не можеше да бъде вярно, но въпреки това кметът знаеше.
— Какво искате да ми кажете за съдийката? — попитах.
Уилсън се облегна назад и сложи чашата си на малка поставка, която изскочи от страничната врата. Дебелите му пръсти се увиха около кристалното стъкло. Подбираше думите си внимателно, за да звучат като заплаха.
— Преди осем месеца, а може би година, Рейчъл имаше връзка с един мъж.
Ушите ми изведнъж се изпълниха с тътена на собственото ми сърце, гърлото ми пресъхна. Напразно се опитвах да намеря някакви думи.
— Тя беше сгодена за този мъж — продължи кметът. — Но възникнаха някои проблеми.
От джоба в долната част на седалката се появи черна папка.
— Хвърли едно око, Кели. Ще си остане между нас.
Плъзнах длан по папката, но не я разтворих.
— Името на мъжа е Шон Койл — продължи Уилсън. — Ирландски мошеник от Индиана. Миналия месец е бил арестуван от ФБР. Изкупувал на безценица бордеи в Сичеро и Бъруин, а после ги опожарявал и прибирал застраховката. — Посочи към папката. — Всичко е там. Три-четири фирми фантоми, двама експерти по фалшифициране на документи. Дори си наел горили, за да бъде сигурен, че никой от купувачите няма да откаже „офертата“ му.