— Нека отгатна — облизах устни аз. — Койл вършил всичко това, докато имал връзка с Рейчъл.
Кметът отново кимна към папката.
— Споменал е името й тук-там. По нищо не личи, че тя е знаела за машинациите му или е участвала в тях. Всички се надяваме нещата да спрат дотук. Федералните няма да споменават името на Койл пред медиите. В замяна той ще им разкаже останалото.
— Останалото?
— Наел е горилите си от Вини Делука.
— И федералните подозират, че бизнесът на Койл всъщност се управлява от мафията?
— Кой знае — каза Уилсън. — Но щом федералните чуят за Делука, искат да хвърлят едно око. А Койл получава обещаното и нещата си остават под килима.
— Най-вече по отношение на съдията — добавих аз.
— Помислих си, че трябва да го знаеш, Кели.
Не беше нужно да ми казва останалото. Бях разклатил дървото на фамилията му, търсейки подробности за пожара, който беше изравнил Чикаго със земята. И ако случайно откриех нещо, което щеше да навреди на кмета или на семейството му, папката, която държах в ръце, щеше да попадне в ръцете на някой като Фред Джейкъбс. И със съдийската кариера на Рейчъл щеше да бъде свършено. Представих си как щеше да й се отрази това в личен план и ми стана още по-тежко.
— Благодаря за информацията, господин кмете.
— Няма защо. В офиса вече споменах, че те харесвам. Искам ти и твоите приятели да сте добре. И в безопасност.
Вдигнах папката.
— Мога ли да я задържа?
— Разбира се, вземи я — махна с ръка Уилсън. — Нали затова съм я донесъл?
— Това ли е всичко?
— Да. Радвам се, че си побъбрихме.
Стиснах двата пръста, които ми подаде, и слязох от колата. Изчаках я да се отлепи от тротоара и влязох обратно в кръчмата. Поръчах си още една бира и се заех да разсъждавам. Не ми харесваше да вися на куката, подхвърлена от петия етаж. Още по-малко пък на кука, свързана с името на Рейчъл Суенсън. Пийнах още малко бира и започнах да се ядосвам. След това иззвъня мобилният ми телефон. Погледнах екранчето. Часът беше малко след единайсет.
— Ало?
— Мистър Кели, аз съм!
— Тейлър?
— Трябва да дойдеш. Веднага!
— Къде си?
— Ела веднага!
— Къде е майка ти?
— Тук е.
— Предай й слушалката.
— Не мога, мистър Кели. Моля те!
— Кажи ми къде си.
Тейлър ми каза. Наредих й да не мърда, допих бирата си и излязох в нощта.
32
Строежът се намираше на три преки от къщата, която Джони и Джанет Удс наричаха свой дом. Стигнах там малко преди полунощ. Бурята вилнееше с пълна сила. Дъждът плющеше на ледени струи. Закопчах палтото си и се мушнах под двете дървени греди, които препречваха пътя към площадката.
Светлината от електрическия стълб на ъгъла беше слаба, но все пак ми помогна да избегна голямата дупка в центъра на терена. Дъждовните капки плющяха като куршуми във водата, която се беше събрала на дъното й. Насочих се към едноетажната дървена къщичка в дъното на парцела, която с трепет очакваше гюлето на разрушението. Отдавна изоставена, тя стоеше на четири дървени пилона. Входната врата на верандата липсваше. Под нея имаше празно пространство отъпкана пръст, с височина около метър и половина. Тейлър ме чакаше там. Косата й беше мокра, по лицето й имаше кал. Не се опита да ме прегърне, не ми каза нищо. Просто хвана ръката ми.
Наведох глава и се шмугнах под къщата. Джанет Удс лежеше по гръб в калта. Изглеждаше така, сякаш онзи тип я беше пребил с метален прът.
— Тоя път те е ударил с нещо — промърморих. — И това нещо е било по-тежко от юмруците му.
Очите й срещнаха моите, главата й леко помръдна.
— Можеш ли да се движиш?
Отговор нямаше. Разтворих палтото, с което я беше завила Тейлър. Беше облечена в халат и нощница. И двете бяха покрити с мокра кал и бяха разкъсани на няколко места. Наведох се над нея и се вслушах в дишането й. Не ми звучеше добре. После забелязах кръвта. Гъста и ярка на цвят. Идваща направо от вътрешността на тялото.
— Плюеш ли кръв?
Кимане.
— В гърдите и в ребрата ли те удряше?
Ново кимане.
Изправих се и прецених положението. Не съм лекар, но си давах ясна сметка, че докато разсъждавам, клиентката ми може да умре.