— Ясно, Джанет. Според мен имаш счупени ребра. Или нещо друго. Не съм сигурен, но кръвта идва оттам.
Тя се опита да отвори очи, но клепачите й уморено се спуснаха. Оставих я да се унесе и продължих да говоря.
— Ще повикам линейка, за да те закара в болница.
Тя поклати глава, но аз не й обърнах внимание.
— Трябва, Джанет. Ще бъдем дискретни. Никакви репортери, никакви обвинения. В болницата ще те оправят, а за другото ще мислим по-късно. Разбираш, нали?
Устните й потрепнаха в лека усмивка. Отстраних мокрите кичури от лицето й.
— Не се безпокой за нищо, почивай. Ей сега ще се обадя по телефона.
Измъкнах се изпод верандата. Вятърът се беше усилил, дъждовните струи биеха почти хоризонтално. Потърсих убежище зад стената и набрах телефона на Дан Мастърс. Детективът беше наясно с нрава на Джони Удс и историите с жена му, надявах се, че ще помогне. Дискретно. Разговорът ни продължи не повече от минута. Изключих телефона и се върнах обратно.
— Ще оживее ли?
Фигурата на Тейлър се отлепи от стената.
— Да — кимнах. — Просто трябва да я закараме в болница. Обадих се на един приятел, който ще ни помогне.
Момичето се насочи към верандата, седна на стъпалата и потръпна. Аз седнах до нея.
— Какво се случи, Тейлър?
— А ти какво мислиш? Случи се точно това, което ти казах. Прибра се късно, пиян. Аз бях заспала, но се събудих от шума на долния етаж. Мама явно беше решила да сложи точка. Или нещо такова.
Спомних си за последния ми разговор с Джанет. За плановете й да приключи с Джони Удс.
— Когато слязох долу, него вече го нямаше — продължи момичето. — Тя лежеше на пода. Помислих си, че е умряла.
— Ти ли я доведе тук?
— Трябваше да я изведа оттам. Не бях сигурна дали той няма да се върне. Понякога идвам тук. Пуша цигари. Глупаво, нали?
Тейлър притисна крака към гърдите си, главата й опря на коленете.
— Помислих, че е мъртва, мистър Кели. Бях готова да се закълна, че е мъртва!
— Тя ще се оправи, Тейлър. Но тази вечер трябва да останеш при нея.
Очите на момичето бяха заковани в дървените стъпала.
— Добре. Но трябва да направим нещо.
— Разбира се, че ще направим.
— Трябва. Сега. Още тази вечер.
До слуха ми долетя вой на сирена. Миг по-късно зърнах червените светлини на линейката, която спря пред строежа. Мастърс не си беше губил времето.
— Мислиш ли, че пастрокът ти се е прибрал у дома? — попитах.
Очите на Тейлър шареха от лицето ми към приближаващите се сенки и обратно. По лицето й пробяга лъч ярка светлина.
— Ако не е, скоро ще го направи. Рано или късно ще се прибере.
Изправих се. Момичето остана седнало.
— Добре, Тейлър. Оставаш с майка си. Не казвай на никого за мен. Не съм бил тук, ясно?
— Ясно.
Плъзнах се зад къщата и се насочих към дъното на строителната площадка. Спря ме гласът на Тейлър.
— Мистър Кели?
Обърнах се и я изчаках да се приближи.
— Ще го убиеш ли?
Опипах пистолета на кръста си. Студеният дъжд немилостиво шибаше стената на къщата и пълнеше устата ми. Откъм входа на строежа се чуха гласове, светнаха фенерчета.
— Иди да помогнеш на майка си, Тейлър. Другото остави на мен.
После обърнах гръб и се отдалечих. Надявах се, че момичето и майка му ще оцелеят. Аз също.
33
Сведох очи към револвера в ръката си, после преместих поглед към зейналата паст на Джони Удс, разкриваща небце, венци и зъби. Той седеше на дървен кухненски стол с разкрачени крака и увиснали покрай тялото ръце. Главата му беше килната назад, устата му зееше към тавана. Невиждащите му очи бяха втренчени във вентилатора, който бавно се въртеше. В тялото му имаше три дупки — две в гърдите и една в гърлото. Беше се изпуснал, крачолите на панталоните му бяха подгизнали. Но на Джони не му пукаше. Когато дойде смъртта, всичко друго остава на заден план. Няма време за проява на суета.
Докоснах с пръсти късото дуло на револвера. Синкавата стомана беше топла. Направих усилие да усетя излитането на душата от тялото, но не се получи. Никакъв сигнал, че Джони Удс е потеглил към отвъдното и се превръща в спомен. Може би щеше да е друго, ако беше добър човек или мен ме беше грижа за него. А може би не. В момента кметският уреждач и бияч на жени представляваше торба, пълна с кръв и вътрешности. Която вече беше започнала да се разлага. Това ми напомни, че ако не се размърдам, тази торба щеше да се превърне в моя безплатен билет към затворническата килия.