— Да ме вбесиш ли искаш, а?
Стегнах още по-силно калъфката около врата му и го погледнах в лицето. Беше отворил уста. Очите му бяха изскочили от орбитите. Видях, че гръдният му кош е пълен с въздух, който не може да издиша, езикът му се мяташе между пожълтели зъби със сребърни пломби. Отново се наведох.
— Виж какво. Ще приключа бързо. Знаеш, че и бездруго съм тук за убийство. От теб зависи, приятел.
Зачаках. Съкилийникът ми кимна почти незабележимо. Отпуснах калъфката и той се стовари на леглото. Пое дълбоко въздух и изплю малко кръв.
— Какво ти става, бе? — успя да попита.
Качих се на моето легло. Бях нащрек, но ми се щеше да вярвам, че всичко е свършило.
— Как се казваш? — попитах го аз.
— Маркъс.
— Върви на майната си, Маркъс. Не съм бяла курва. И ако трябва да убия гадняр като теб, за да го докажа, ще го направя.
Маркъс се бе навел напред, масажираше врата си и дишаше на пресекулки.
— Ако искам да ти видя сметката, ще го направя.
— Така ли мислиш?
— Да. А сега зарежи тези глупости. Не искам да се бия с теб. Исках просто да видя дали си кучка или не.
— Сега знаеш.
— Е, знам.
— Чудесно, Маркъс. А сега ме остави на мира.
— Проклет негодник — каза Маркъс и изплю още кръв на циментовия под. После се отпусна на леглото. Аз направих същото. Маркъс обаче не мирясваше.
— Наистина ли си ченге?
— Вече не.
— Кого си убил?
— Млъкни, Маркъс.
— Да не е някоя кучка? Преди време аз убих моята в Саутсайд. Преди десет години. Чукаше се с брат ми. Но сега не съм тук за това. Ченгетата бяха адски тъпи и се измъкнах.
Звънецът отново издрънча и в килията влезе кльощав бял надзирател. Имаше значка, палка и лош тен. Погледна мен, после Маркъс и кръвта на Маркъс на пода.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Подхлъзна се и падна — отвърнах.
— Хайде, тръгвай — изсумтя надзирателят. — Детективите искат да те разпитат.
Минахме по къс коридор и влязохме в стаята за разпити. Дан Мастърс вече беше там и прелистваше някакви документи.
— Свалете му белезниците — разпореди той. Надзирателят се подчини. Седнах и зачаках. След минута-две Мастърс престана да чете, подреди документите на снопче и ги плъзна по масата. Хвърлих едно око. Най-отгоре имаше заповед за освобождаване с моето име.
— Свободен си, Кели.
— Как го направи?
— Изгубено веществено доказателство. Оръжието на престъплението е изчезнало.
— Много удобно.
Мастърс вирна брадичка, сякаш го бях предизвикал с юмруци.
— Няма оръжие на престъплението, няма следствие. На практика прокурорът изобщо не е сигурен, че е имало пистолет, който да се загуби.
— Значи някъде следобед Джони Удс би трябвало да умре от масивен инфаркт.
Детективът не оцени чувството ми за хумор.
— На твое място щях да си затворя устата и да си плюя на петите, Кели!
Приличаше на човек, който иска да ми каже още нещо. После се отказа, обърна се и излезе. Седнах на масата и изчетох документите. В тях беше описано всичко. Един надзирател ме поведе към приемното отделение. Петнайсет минути по-късно вече бях на улицата.
35
Излязох от ареста на окръг Кук малко след три следобед. Изправих се на ъгъла на Двайсет и шеста и „Калифорния“ с надеждата да хвана такси. Малко преди да се примиря с лошия си късмет, пред мен спря сребристо ауди. Зад волана беше Рейчъл Суенсън. Отворих вратата и седнах до нея.