— Казаха ми, че си пожелала да платиш гаранция за мен — рекох. — Благодаря.
— Няма защо.
— Ти си съдия. Проявила си голям кураж.
Рейчъл сви устни и включи на скорост. Потеглихме. Отначало бавно, а после по-бързо и някак целенасочено.
— Няма ли поне да попиташ?
Тя включи чистачките, за да прогони първите ситни капки дъжд.
— Какво да те питам?
— Аз ли съм го убил.
Очите й пробягаха по навъсеното небе.
— По всичко личи, че си го е заслужил.
— Мислиш ли, че аз съм го гръмнал?
— Аз съм федерален съдия, Майкъл. Най-добре е да не изразявам мнение по такива въпроси.
— Не казвам, че не бих могъл да го направя.
Колата леко поднесе на мокрия асфалт, но съдийката я овладя.
— А само че би могъл, така ли?
— Абсолютно вярно.
Рейчъл излезе на магистралата и плавно увеличи скоростта до сто и двайсет. Дъждът се усили. Върху предното стъкло се появиха концентрични кръгове, тежките капки забарабаниха по покрива.
— Джанет Удс е била изписана от болницата днес сутринта — съобщи ми Рейчъл.
— Нищо сериозно, надявам се.
— Зависи какво наричаш сериозно.
Рейчъл настъпи газта и аудито се стрелна по „Дан Райън“ и после по „Кенеди“.
— Как стана така, че пистолетът ти е изчезнал от отдела за веществени доказателства, Майкъл?
— Не знам, но мисля да разбера.
— Направи го — стрелна ме с очи съдийката. — Защото ако това оръжие отново се появи, ти ще бъдеш обвинен в предумишлено убийство.
— Знам.
Рейчъл напусна магистралата при „Фулъртън“ и спря до бордюра близо до ъгъла на „Холстед“ и „Дайвърси“. Седяхме, заслушани в дъжда навън.
— Искам да ти кажа нещо — каза тя и се извърна да ме погледне.
— Понякога ме плашиш — рекох.
— Говоря сериозно. Даваш ли си сметка, че някой е искал да паднеш, при това много лошо?
— Да.
— А че някой друг нарушава куп закони, за да избегнеш падането?
— Да.
— Но ти нямаш никаква представа защо?
— Вече ти казах, че съм близо до някои отговори.
— Възможностите ми са ограничени — въздъхна тя. — Разбираш ли това?
— Да. Въпросът е дали ти го разбираш.
— Моля?
— Познавам хората, Рейчъл. И то доста добре. Ти си от онези, които се раздават за приятелите си. Това е рядкост. И е чудесно. Но може да бъде и опасно.
Рейчъл се усмихна.
— Нима искаш още една жена да тежи на съвестта ти?
— Не е това.
— Тогава какво е?
Нямаше да й кажа за кмета. Нито отвратителната истина за старото й гадже. Но въпреки това ме прободе ледената тръпка на страха за нея. Това му бе най-лошото да не си безразличен към някого. Най-лошото и, разбира се, и най-хубавото.
— Не можем да говорим сега за това — казах най-накрая. — Тя кимна, но не се престори, че разбира. Прегърнах я и слязох от колата.
Секунда по-късно бях вън от колата, а красивата съдийка изчезна. Погледът ми попадна на входа на „Скритата детелина“. Благодатна гледка за възпалените ми очи. Влязох и си поръчах една халба. Отпих и зачаках отговорите ми да влязат през вратата.
36
Когато Дан Мастърс надникна в „Детелината“, течността в халбата ми беше спаднала с цели десет сантиметра. Видях го веднага от масата си до прозореца, но го изчаках да се приближи, преди да вдигна глава.
— Благодаря, че прие поканата ми, детектив.
Мастърс се ухили и седна насреща ми.
— Пустият му Кели! Знаех си аз. Питаш се как стана така, че се измъкна, нали?
— Знам как се измъкнах, детектив. Искам да разбера защо.
— Да речем, че ти връщам услуга.
— Според мен направи грешка.
Мастърс вдигна пръст към сервитьорката. Поръча си бира и шот „Джим Бийм“, след което се намести на стола. Чух поскърцването на пищова на колана му и се запитах как ли ще реагира, като чуе за какво става въпрос.
— Ти си свободен човек, Кели. Ще ти призная, че това не се хареса на някои хора.
Мастърс надигна бутилката и голяма част от бирата изчезна в гърлото му.