Отначало се включи телефонният секретар, но после, още преди да оставя съобщение, Хюбърт Ръсъл вдигна слушалката.
— Ало?
— Здрасти, Хюбърт.
— Изписаният номер не ми е познат.
— Аз съм Майкъл Кели — човекът, който поиска да види архивите за чикагския пожар.
— А, мистър Кели. Извинявай, но рядко ми се обаждат от непознати номера. Какво има?
— Един въпрос, свързан с компютрите.
— Давай.
— Всъщност отнася се по-скоро до хакерите.
— Още по-добре.
— Миналата седмица спомена, че няма компютър, който да ти се опре.
— И сега ще кажа същото.
— Имаш ли нещо против да го докажеш?
Паузата продължи съвсем кратко.
— Предполагам, че става въпрос за нещо незаконно.
— Предположението ти е правилно — отвърнах. — Но целта е благородна.
— Обясни ми каква е тази цел и защо е толкова благородна.
Направих го. Хюбърт каза, че може да помогне. И че желае да помогне.
— Кога можем да го направим? — попитах.
— Нужният софтуер е тук при мен. Само трябва да го инсталирам.
— Толкова ли е лесно?
— Да. Въпреки че звучи страшничко.
— Там ли си днес?
— Разбира се, тук съм.
Спрях пред Чикагското историческо дружество. Часовникът ми показваше малко след девет.
— Чакай ме, Хюбърт. Скоро ще се ти се обадя.
39
Тийн седеше на рецепцията и търсеше някой, на когото да се усмихне. Беше облечена в тъмнокафяв пуловер, бежови панталони и кафяви обувки със златни катарами.
— Охо, човекът от „Трибюн“ — възкликна тя и ми връчи влажната си длан. — Как сте, мистър Кели? Знаете ли, че май пропуснах вашата статия.
— Всъщност тя още не е готова.
— О, така ли? Мога ли да ви помогна с нещо?
— Всъщност можете — кимнах аз и внимателно я побутнах към ъгъла на просторното фоайе.
Покрай нас мина група студенти, която се насочи към магазина за сувенири. Доброволката машинално им се усмихна, след което отново ме дари със своята лъчезарност.
— От каква помощ се нуждаете?
Извадих една снимка и я поставих с лице към плота. После подредих още шест около нея.
— Човекът, който преди две седмици е потърсил книгата на Шийхан — рекох.
— Да?
— На въпроса ми как изглежда вие отговорихте „опасен“.
Тийн вдигна очи към тавана и потърси отговор на въпроса, който още не й бях задал.
— Да, наистина изглеждаше опасен.
— Чернокож ли беше този човек, Тийн?
Лицето й се проясни, главата й кимна.
— Да, чернокож беше.
После лицето й се начумери.
— Не мислите, че съм го нарекла опасен, защото е чернокож, нали? Това е изключено! Миналата година в квартала ни се нанесе чернокожо семейство, само на една пряка от къщата ми. Всяка седмица се срещам с тях в „Сън Фудс“. Много приятни хора, въпреки че не съм разговаряла с тях. Всъщност в супермаркета има много хора, с които не съм разговаряла.
— Ще откриете ли този човек тук? — попитах аз и обърнах седемте снимки с лицето нагоре. Тийн без никакво колебание посочи една от тях.
— Това е той.
— Някакви съмнения?
— Никакви. Вижте колко е едър.
— И опасен.
— Точно така, опасен. Кой е той?
— Ще ви кажа по-късно. Засега спираме с въпросите.
Главата на Тийн отново закима. Дишаше учестено, очевидно обзета от желанието да бъде полезна.
— Освен това искам да си поговорим за вашия куратор — подхвърлих аз.
— Мистър Рандолф?
— Да.
Тийн стисна тънките си устни. В отношенията помежду ни се настани предпазливост. Не тази, от която се нуждаех.
— Тази сутрин отсъства. Води курс в „Нортуестърн“ — обяви Тийн.
— Знам това — кимнах. — Къде можем да поговорим на спокойствие?
Тийн ме заведе в малка стаичка с боядисани в бежово стени. Вътре имаше маса и няколко стола, а край стената бяха подредени кафе машина и автомати за сандвичи.
— Мисля, че тук е добре — каза тя и седна на един стол. Аз я последвах.
— А сега ми кажете какво точно искате.
— Дневникът на Джосая Рандолф. Знаете ли нещо за него?
— Естествено. Аз работя със системата „Омнибус“, в която държим всички по-важни материали. Искате ли да ви покажа?