— Не.
Отговорът ми беше умишлено по-груб от необходимото и Тийн подскочи.
— Мистър Рандолф ми показа при предишното ми посещение — добавих аз.
— Той много се гордее със своя родственик. Знаете ли, че Джосая е рискувал живота си, за да спаси Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн?
— Радвам се за него. Но според мен Рандолф не ми показа целия дневник.
Тийн се раздвижи в безупречно изгладените си панталони и отмести очи. Точно на това се надявах.
— От колко време работите тук, Тийн?
— Вече шестнайсет години.
— Като доброволка?
— Да.
— Извинете ме за израза, Тийн, но искам да ви попитам, а харесва ли ви да ви третират като кучешко лайно, настъпено от Лорънс Рандолф?
— Моля?
— Видях достатъчно, Тийн. Вие сте тук, за да допринасяте с каквото можете, да консултирате, да бъдете част от екипа. А не да носите кафето на някакъв женомразец, който се прави и на учен. Царят отдавна е гол, Тийн. Не е ли време някой най-после да му го каже?
Млъкнах и зачаках. Тийн започна да трепери. Погледна към вратата на стаята за почивка, която благоразумно бях затворил, преди да започнем този разговор. После погледна към мен. Представих си момичето, което е била някога. Отличничка на класа в гимназията, която е толкова блестяща, че просто няма как да пропусне колежа. Но годината е 1962-ра. Родителите й не одобряват идеята за колеж, защото е жена. Има ли смисъл? И Тийн приема съдбата си. Омъжва са за архитект, току-що завършил следването си. Син на познато семейство, живее на същата улица. Има три деца и животът й е хубав. Почтен. Но тя все още има какво да предложи. И то е много повече, отколкото да слугува на Лорънс Рандолф. Шансът е тук, пред нея. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.
— Какво искате, мистър Кели?
— Искам да направите нещо наистина значително, Тийн. Да ми помогнете да открия и останалата част от дневника. Да разбера защо вашият куратор държи под ключ първоизточниците. Да разгадая играта на Лорънс Рандолф.
— Той е истински негодник, да знаете!
Усмихнах се и пристъпих към нея. Бях се надявал да прояви желание, но не подозирах колко голямо може да бъде то.
— Знам всичко за дневника на Джосая — рече тя. — Всяка година правим вътрешна ревизия на материалите си. Това е част от системата „Омнибус“. Искате ли да видите?
— Не. Разкажете ми за дневника.
Тя отново заговори. После спря и ме дари с поглед, който би трябвало да изглежда хитър.
— Ще споменете ли името ми във вестника?
— Искате ли?
— Разбира се.
— Добре, обещавам. А сега да поговорим за дневника.
— Окей. Аз редовно участвам в годишните вътрешни ревизии. Те засягат всички щатни служители, включително мистър Рандолф. Правят се без тяхно съгласие и без да бъдат уведомени предварително.
Навлизайки в детайлите, очите й светнаха.
— Първите несъответствия открих преди три години. В архива на дружеството се съхраняват над сто хиляди документа. Над двайсет милиона страници. Сравнявайки ги със заглавията в каталозите на „Омнибус“, аз забелязах едно вписване на дневника на Джосая в каталога за „Чикагския пожар“. После открих второ вписване, озаглавено „Фрагменти от дневника“ в каталога „Разни“.
— Разни? — вдигнах вежди аз.
— Точно така. Направих си труда да издиря жената, която беше направила вписването в „Омнибус“. Хубаво момиче, което в момента завършва „Нортуестърн“.
— Къде е намерила тези „фрагменти“?
— Това е една доста любопитна история.
— Хайде, задоволете любопитството ми.
— Както вече споменах, тя е едно съвсем обикновено момиче от колеж, което се придържа към правилата. И в един прекрасен ден като днешния просто отива в кабинета на мистър Рандолф.
— Който има почивен ден.
— Точно така. Отваря чекмеджетата на бюрото му и започва да подрежда личните му документи.
— Нечувано!
— Почти. В едно от горните чекмеджета намира два ключа. Първият отваря най-долното чекмедже, а вторият — металната кутия, която се намира там.
— Фрагментите под точка „Разни“?
— Тя ми каза, че в кутията са се намирали именно те. Описала ги, заключила кутията и върнала ключовете на мястото им. След което направила съответната отметка в „Омнибус“.
— Това ли е всичко?