Вдигнах ръка да го спра.
— Достатъчно, Хюбърт. Вярвам ти.
Понечих да го потупам по главата, но навреме се спрях. Вместо това изчаках Тийн да придърпа един стол и погледнах часовника си.
— В колко часа се появява тук?
— Някъде около един — отвърна Тийн. — Прави го всеки ден. Казва, че има нужда да се поразтъпче.
— И винаги си носи лаптопа?
Тийн кимна.
— Добре. Тийн, ние с вас изчезваме оттук. Хюбърт, ти оставаш и чакаш появата на нашия човек. Нали носиш снимката, която ти дадох?
Той ми я показа.
— Много добре. Започваш да действаш в момента, в който той включи лаптопа си и влезе в интернет.
— Няма проблем.
Младежът от „Поземлени архиви“ вдигна глава и ми намигна, а Тийн се изкиска. После двамата с нея излязохме от „Старбъкс“ и тръгнахме по Уелс Стрийт. Отбих се в магазинчето за тютюневи изделия и си купих две пури „Монте Кристо“. После влязохме в „Топо Джиджо“ и си поръчахме хубав обяд. Един час по-късно Хюбърт се присъедини към нас с желанието да хапне едно тирамису. С него към нас се присъедини и цялата информация, съдържаща се в лаптопа на Лорънс Рандолф.
41
Рейчъл Суенсън и Винс Родригес приеха поканата ми да отскочат до офиса. Часът беше малко след осем вечерта. И двамата не бяха много сигурни защо ги бях повикал, но важното беше, че дойдоха.
— Какво е толкова спешно? — попита Родригес.
— Това — отвърнах аз и плъзнах томчето на Шийхан по бюрото.
Родригес го разгледа, а Рейчъл разгъна бележката на Тейлър. Вече втори ден никой от нас не знаеше нищо за Дан Мастърс и Джанет Удс.
— Корицата е срязана — отбеляза детективът и опипа гръбчето на книгата.
— Аха, значи го забеляза.
Родригес извърна глава и ме погледна.
— Какво си извадил оттам?
Нямаше как да им кажа. Все още не. В същото време се нуждаех от помощта им и това усложняваше нещата.
— Ще те помоля за една услуга, Рейчъл. Всъщност нуждая се от помощта и на двама ви.
Рейчъл подаде бележката на детектива, а от погледа, който ми хвърли, разбрах, че плуването срещу течението ще бъде трудно и продължително.
— Какво искаш?
— Помниш ли отпечатъците? Онези, които исках да сравня с отпечатъците на нападателя у дома?
Тя кимна, а аз извадих лист хартия и го плъзнах по бюрото.
— Детективът ми свърши тази работа.
Рейчъл дори не погледна доклада.
— Разкажи ми какво пише — рече тя.
— Отпечатъкът у дома е частичен, с едва шест пункта, годни за идентификация. Но те без изключение съвпадат с онези, които изпратих за сравнение.
Родригес изсумтя от стола с твърда седалка в ъгъла.
— Вече ти казах, че това е без значение — погледна ме Рейчъл. — Съдът признава съвпадение само когато пунктовете са от девет нагоре.
— Изслушай ме — вдигнах ръка аз. — Преди две седмици в Чикагското историческо дружество се появява посетител, който съобщава на доброволната служителка Тийн, че желае да разгледа оригиналното издание на „Големия пожар в Чикаго“ от Шийхан.
— Колко хора проявяват интерес към тази книга? — обади се Родригес.
— Тъкмо там е работата — кимнах. — Въпросната доброволка е благородна жена от Норт Шор, винаги готова да помогне. Тя описа въпросния посетител като опасен на вид. Първоначално не обърнах внимание на това, но после си дадох сметка какво означава тази фраза, произнесена от една бяла американка от заможно семейство.
— Какво? — попита Рейчъл.
— Чернокож. Върнах се в дружеството и отново разпитах Тийн. Човекът действително бил чернокож, едър и силен.
— Нека отгатна — рече Рейчъл. — Нашият заподозрян с отпечатъците на перваза също е чернокож.
— При това с полицейско досие, в което са отбелязани множество взломни кражби и въоръжени нападения.
— Предполагам, че си показал снимката му на твоята доброволка — подхвърли Родригес.
— Заедно с още шест — кимнах аз. — Разпозна го в рамките на пет секунди.
Плъзнах листа по бюрото. Беше фотокопие на вестникарска снимка, направена по време на предизборен митинг на Мичъл Кинкейд. Вляво от кандидата и на крачка зад него се виждаше мрачната физиономия на Джеймс Братън — шеф на охраната на Кинкейд. Едър и чернокож, именно той беше изстрелял гумения куршум срещу Рейчъл Суенсън.