— Видях Братън по новините — започнах. — Миналата седмица, на един от митингите на Кинкейд. Отначало нищо не ми щракна, но после паметта ми проработи. Беше преди десет години. Още бях униформен полицай. Арестувах този човек за кражба с взлом и въоръжено нападение. Беше проникнал в къщата на някаква старица в Уест Сайд, разбивайки с щанга прозореца й. Ударил я един-два пъти и отмъкнал бижутата и парите й. По-малко от сто долара. Призна се за виновен и му дадоха шест месеца. Досието му беше замразено поради непълнолетие. По онова време беше на седемнайсет.
— Малолетен престъпник? — попита Рейчъл и взе снимката.
— Вече му казах — изръмжа Родригес. — Нищо от това не може да бъде използвано в съда. Особено ако неговият приятел репортер е задигнал регистрирани отпечатъци и ги е изнесъл извън системата.
Задържах поглед върху Рейчъл, която гледаше снимката.
— Майкъл няма предвид криминалните обстоятелства — подхвърли тя. — Нали, Майкъл?
— А ти? — отвърнах с въпрос аз.
— Ако човекът, който проникна в жилището ти и стреля по мен, действително е шеф на охраната на Мичъл Кинкейд, кариерата на шефа му ще приключи още преди да е започнала. Ти поддържаш ли това мнение, Майкъл?
Кимнах, опитвайки се да придам максимална човечност на този скромен жест.
— Според мен Братън е търсил доказателства за злоупотреби с поземлени имоти от страна на прапрадядото на сегашния кмет, довели до големия пожар в Чикаго. Джони Удс е търсил същото. Предполагам, че ако Братън беше открил подобни доказателства, той щеше да изчака удобния момент, за да ги подхвърли на пресата.
Рейчъл щракна с нокът и снимката се плъзна обратно по бюрото.
— Не вярвам в това! — отсече тя.
— Аз пък вярвам.
— Даваш ли си сметка какво ще стане с кампанията на Кинкейд?
— Ще бъде съсипана.
— Това ли е крайната цел? — попита Рейчъл, наведе се и опря длани на облегалките на креслото.
— Не.
— Всъщност какво искаш, Майкъл?
— Искам да се свържеш с Кинкейд и да му предадеш молбата ми за среща.
— Защо?
— По две причини. Първо, ти можеш да го направиш дискретно. Второ, аз не мисля, че Кинкейд е в течение на това, което са замислили сътрудниците му.
— Наистина не е.
— Да речем, че съм съгласен. Поне засега. Затова те моля да се свържеш с него. Да му разкажеш с какво разполагам и да го помолиш да разговаря с мен.
— А ти какво ще направиш? — контрира тя. — Може би ще му напишеш прощалната реч?
— А аз защо съм ти? — вметна Родригес. — Ако оставим настрана нахлуването в дома ти, Братън може би ще се окаже свързан с убийството на Брайънт.
— Не е той.
— Откъде знаеш?
Отново протегнах ръка към томчето на Шийхан. Настъпи моментът на истината. Ако не получех доверието на тези хора, всичко отиваше по дяволите. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам. Но когато става въпрос за политиката в град като Чикаго, надеждата е празна работа.
— Има някои неща, които не знаете — въздъхнах аз. — Дайте ми още два дни. Ако успея да навържа нещата, кариерата на Мичъл Кинкейд може би ще бъде спасена. — Погледнах към Родригес и добавих: — И ще хванем убиеца.
Рейчъл изчака реакцията на детектива, който сви рамене.
— Аз нямам нищо против — промърмори той. — А вие, ваша милост?
Рейчъл погледна томчето на Шийхан, после очите й се заковаха върху лицето ми.
— Какво имаше в тази книга, Майкъл?
— Уреди ми срещата с Кинкейд и ще разбереш — отвърнах аз.
42
Рейчъл обеща да проведе телефонния разговор и си тръгна. Аз направих опит да я прегърна, но получих само едно рамо и част от скулата й. О, каква романтика!
— Съдийката не обича да я държат на тъмно — подхвърли Родригес.
— Така ли мислиш?
— Явно имаш проблем със социалните контакти, Кели — усмихна се детективът. — Но това си е твоя работа. Мислиш ли, че имаш шанс с тази комбинация?
— Определено.
Извадих от най-долното чекмедже бутилка ирландско уиски. Родригес си наля два пръста и ги глътна наведнъж. После стана и се приведе над бюрото. Когато пожелаеше, тоя тип можеше да изглежда страшно едър.