Но кметът Джон Дж. Уилсън без съмнение бе доловил в него нещо, което убягваше на журналисти, привърженици и имиджмейкъри. Нещо, което го безпокоеше. Нещо, което напоследък се среща изключително рядко, но което Мичъл Кинкейд безспорно притежаваше: той беше роден лидер. И щеше да стане такъв. Това му личеше ясно, настанил се на стола срещу мен.
— Обърнах внимание на книгите — подхвърли Кинкейд. — Цицерон, Цезар, Софокъл.
— Като младеж се увличах по тях — скромно отвърнах аз.
— Аз също съм чел това-онова — кимна Кинкейд. — Помня „Едип цар“ и едно нещо, което се нарича съдба.
— Съдба, предопределение, свободна воля.
— Точно така. Седя си тук сред всичките ви книги, гледам снимката си в „Тайм“ и си мисля именно за това.
— Сър?
— За живота, който водим. За решенията, които вземаме. Предопределени ли са те? Както всичките ни успехи и провали? Закодирани у нас още при раждането ни? Или изградени благодарение на собствената ни воля?
— Питате ме дали вярвам в съдбата?
— Май да — отвърна Кинкейд и брадичката му се вирна в моята посока. — Съдбата ли предопределя живота, който водим? Или ние наистина сами чертаем своите пътища?
— Мисля, че хората разполагат с различни инструменти — отвърнах. — За вършене на добро, за вършене на зло. А какво правим след това, вече зависи от самите нас.
— Значи вярвате в някаква хибридна система?
— Нещо такова.
— А тези инструменти са различни за различните хора, така ли?
— Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и на начините, по които да ги използваме.
— Хората отделят време да мислят за това?
— Може би не — свих рамене аз.
— А какво ще кажете за отговорността, мистър Кели?
— Какво по-точно?
— Всеки човек би трябвало да бъде лично отговорен за нещата, които се случват в живота му. И за добрите, и за лошите. Независимо от последиците. Съгласен ли сте?
— За нещата, които може да контролира? Да.
— Споменавате понятието контрол, но то е твърде разтегливо.
— Особено в политиката, сър.
— Предавам се, мистър Кели. Съжалявам, че не се запознахме при други обстоятелства. Щеше да бъде интересно.
— Трябва да поговорим, сър.
— Да. Снощи ми се обади една личност, която уважавам и на която се възхищавам.
— Нека отгатна. Имате предвид съдия на име Рейчъл Суенсън.
— Тя се изказа много ласкаво за вас, мистър Кели.
Не отговорих, а Кинкейд стана и се приближи до прозореца.
— Джеймс Дж. Братън, шеф на охраната ми — промърмори той. — Добър човек. Понякога малко объркан, но добър. Поговорих с него и разбрах какво е направил. Опитал се е, пряко или косвено, да получи достъп до определени документи, които по негово мнение биха причинили сериозни неприятности на настоящия кмет. За сдобиването с въпросните документи той е прибягнал до средства и методи по свой избор — включително проникване във вашия апартамент и физическа заплаха.
Кинкейд се завъртя на токове, очите му обходиха офиса.
— Дойдох да се извиня за това, което ви е причинил. Съвсем доскоро аз не знаех нищо за съществуването, или по-скоро предполагаемото съществуване на документи, свързани с големия пожар в Чикаго. Сам преценете дали да ми повярвате, или не. Но ще ви кажа, че нито съм одобрил, нито съм разрешил действията на мистър Братън. Въпреки това поемам цялата отговорност. Лично върху себе си, с всички последствия, включително и по отношение на кариерата ми. Мисля, че така трябва да бъде.
Кинкейд направи крачка напред и плъзна един плик върху бюрото.
— Това е писмото, което ще публикувам веднага след като изляза оттук. Лично до кмета, с копия до „Сън-Таймс“ и „Трибюн“.
Погледнах писмото, но не го докоснах.
— В него обявявам оттеглянето си от кметската надпревара. По лични причини, които не желая да споделя.
— Не е нужно да се оттегляте, сър.
— Напротив, мистър Кели. Отговорност без последствия не е никаква отговорност. Ако за в бъдеще искам да бъда полезен на някого, включително на себе си, аз трябва да се оттегля. Да се отдам на размисъл, да стана по-добър. Ако изобщо желая да бъда лидер.
Вдигнах плика, питайки се каква ли е цената му.