Ръката на Ваймс напипа счупен клон.
Оръжие.
Щом пръстите му се сгърчиха, мисълта го напусна. Каквото и да я заместваше в клетките на мозъка, бликаше от отдавна отминали хилядолетия.
Върколакът пак се изправи и скочи. Клонът го улучи по главата.
От сър Самюъл Ваймс се вдигаха облаци пара. Той се заклатушка напред и заръмжа нещо нечленоразделно. Отново стовари сопата си. И изрева. Нямаше думи. Този звук бе предшествал словото. Ако изобщо имаше смисъл, състоеше се в раздразнението, че не може да причини още повече болка…
Вълкът заскимтя, свлече се, претърколи се на гръб… и се преобрази.
Човекът протегна жално окървавената си ръка.
— М-мол-ля…
Ваймс се поколеба, вдигнал клона над главата си.
Кървавочервената ярост се изцеди от главата му. Стоеше на замръзнал планински склон, студът сковаваше всичко, без да дочака залеза, бяха го оставили на мира и можеше да се добере до кулата…
Върколакът се хвърли и във въздуха си възвърна вълчето тяло. Ваймс се просна по гръб в снега. Усети животинския дъх, миризмата на кръв, но не и болка…
Не го разпраха нокти, не го разкъсаха зъби.
Някой махна туловището от него.
— Сър, този път бяхте на косъм — укори го бодър глас. — Уверявам ви, не бива да имате милост към тях.
Копие бе пронизало върколака.
— Керът?
— Ей сега ще запалим огън. Щом натопим клоните в лоените гейзери, веднага ще пламнат.
— Керът?
— Не ми се вярва да сте хапвал нещо наскоро. Толкова близо до града не е лесно да се открие дивеч, но ние още имаме…
— Керът?
— Ъ-ъ… Да, сър?
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Малко е оплетено, сър. Нека ви помогна да се изправите…
Ваймс отблъсна ръката му.
— Щом стигнах дотук, все ще мога да стана.
Изнуди краката си да го държат.
— Сър, както виждам, лишил сте се от панталона си.
— Ами да, иначе как ще разправят хората за прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор? — изсъска Ваймс.
— Само че… Ангуа скоро ще се върне и… и…
— Капитане, семейството на сержант Ангуа много обича да търчи из гората по гол г… задник, де.
— Вярно, сър, но… Тоест… Нали се сещате… Не е…
— Добре, давам ти пет минути да ми намериш дрехи от магазина. Иначе… Ей, а къде се дянаха проклетите върколаци? Очаквах да падна в купчина от гладни челюсти, а вместо тях изникна ти — много ти благодаря! — но пък няма никакви върколаци!
— Сър, сродниците на Гавин ги разгониха. Сигурно сте чул как виеха.
— Сродниците на Гавин ли? А така! Страхотно! Много се радвам! Браво на тебе, Гавин! И кой, да му се не знае, е Гавин?!
Самотен вой откъм далечен хълм.
— Това беше Гавин.
— Вълк ли? Значи Гавин е вълк? Вълците ме спасиха от върколаците ли?
— Че какво лошо има, сър? Ако се замислите, същото е като да ви спасят хора от върколаците.
— Ако се замисля, най-добре ще съм, като си полегна — със слаб глас отвърна Ваймс.
— Да отидем при шейната, сър. Тъкмо щях да ви кажа, че намерихме вашите дрехи. Така ви откри Ангуа.
След десет минути Ваймс седеше до огъня, облечен и наметнат с одеяло, а светът му изглеждаше малко по-смислен. Добре му идваше и парчето печено еленско. Твърде гладен беше, за да се замисля защо касапинът е използвал зъбите си.
— Значи вълците дебнат върколаците?
— Може и така да се каже, сър. Гавин гледа какво става, за да знае и Ангуа. Те са… стари приятели.
Мълчанието продължи една секунда в повече.
— Доста умен ще да е за вълк — отбеляза Ваймс, защото не измисли по-дипломатична реплика.
— Той е необикновен, сър. Ангуа твърди, че някой от далечните му прадеди трябва да е бил върколак.
— Възможно ли е?
— Тя е сигурна, сър. А казах ли ви, че е дошъл чак в Анкх-Морпорк? В големия град… Представяте ли си какво му е било?
Ваймс се озърна, защото долови някакво раздвижване зад гърба си. Огромен вълк стоеше на самата граница на осветения кръг. Взираше се съсредоточено в него. Не беше само погледът на звяр, който го преценява като храна и опасност. Зад тези очи нещо му взимаше мярката. А до вълка едно дребно, но доста гордо помиярче се чешеше трескаво.
— Я, Гаспод ли виждам? — сепна се Ваймс. — Псето, дето се навърта около Участъка?
— Да, той… ми помогна да стигна дотук — призна Керът.
— Няма и да те питам как е станало — поклати глава Ваймс. — Всеки миг ще се отвори вратичка в някое дърво и ще изскочат Колън и Ноби, нали?
— Надявам се да избегнем такава случка, сър.
Гавин се излегна недалеч от огъня и този път се зае да наблюдава Керът.