— Капитане…
— Да, сър?
— Сигурно забеляза, че не ти досаждам с въпроси защо и Ангуа, и ти сте тук.
— Да, сър.
— Е?
Ваймс си мислеше, че вече разпознава изражението на Гавин, макар пред него да имаше муцуна, а не лице. Така гледа и някой джентълмен, поседнал на кафе близо до входа на банката, за да види кой влиза и излиза, изобщо какво става наоколо.
— Възхищавах се на дипломатичния ви подход, сър.
— Хъм… Какво? — промълви Ваймс, който се бе вторачил във вълка.
— Сър, оценявам стремежа ви да отбягвате такива въпроси.
И Ангуа се появи до огъня. Ваймс проследи как тя огледа всички и приклекна в снега точно по средата между Керът и Гавин.
— Вече са на много километри оттук. Здравейте, господин Ваймс.
Още няколко секунди мълчание.
— Никой нищо ли няма да ми каже? — разсърди се накрая Командирът на Стражата.
— Моето семейство се опитва да провали коронацията — подхвърли Ангуа. — Заговорничат с някои джуджета, които не искат… тоест искат Юбервалд да си остане откъснат от останалия свят.
— Туй вече го схванах. Тичането през замръзнала гора, за да си спасиш живота, те открехва за какви ли не тайни.
— Налага се да добавя, сър, че брат ми е убил онези мъже от сигналната кула. Там миризмата му е навсякъде.
Гавин издаде гърлен звук.
— Също и миризмата на друг мъж, когото Гавин не е разпознал. Знаем само, че често се е криел в гората и е наблюдавал нашия замък.
— Май е бил Слийпс. Един от нашите… агенти.
— Бивало си го е. Успял е да се добере до лодка десетина километра надолу по реката. За негова зла участ в нея го е чакал върколак.
— Аз се отървах заради водопада — сподели Ваймс.
— Сър, имате ли нещо против да говоря откровено? — подвоуми се Ангуа.
— Че ти винаги тъй си говориш.
— Сър, можели са да ви докопат, когато си поискат. Истината ви казвам. Чакали са да стигнете до кулата, за да нападнат сериозно. Предполагам, че според Волфганг така е щяло да бъде символично… или нещо подобно.
— Разправих се с трима от тях!
— Вярно е, сър. Но не бихте могъл да се разправите с трима наведнъж, нали? Волфганг се е забавлявал до насита. Винаги така е извъртал играта. Способен е да предвижда какво ще стане. И е любител на засадите. Харесва му нещастникът да е на броени метри от финала, преди да му се нахвърли. — Ангуа въздъхна. — Вижте, сър, не ми се ще всичко да потръгне още по-зле…
— Той убива хора!
— Да, сър. Но майка ми е само една невежа снобка, а баща ми е доста изкуфял. Толкова дълго остава във вълчия си вид, че почти е забравил как да се държи сред хора. Не живеят в истинския свят. Искрено се заблуждават, че Юбервалд ще си бъде същият и занапред. Малко неща тук заслужават внимание, затова пък са си наши. Волфганг е един жаден за кръв идиот, който вярва, че върколаците са родени да властват. И най-лошото е, сър, че той не нарушава обичая.
— О, богове!…
— Обзалагам се, че веднага би намерил цял куп свидетели, за да потвърдят как е давал всекиму преднина според обичая. Такива са правилата на играта.
— В тях да не влиза и набъркването в делата на джуджетата? Откраднал е Питата или я е подменил, или… още не знам. Но едно окаяно джудже вече умря заради него! Веселка и Детритус са под домашен арест! Иниго също е мъртъв! Сибил е заключена някъде! И ти си седнала да ми разправяш, че всичко върви както си му е редът?!
— Сър, нравите тук са други — намеси се Керът. — Само преди десетина години замениха „божия съд“ със съдебен процес, и то защото разбраха, че юристите са далеч по-страшни от боговете.
— Трябва да се върна веднага в Начук. Ако са сторили нещо лошо на Сибил, хич не ми пука какви са тук нравите.
— Господин Ваймс! — възкликна Керът. — Останал сте без сили!
— Ще изкретам някак. Хайде, накарайте няколко вълка да теглят шейната…
— Не можем да ги накараме, сър. Трябва да помолим Гавин.
— Аха. Ъ-ъ… Бихте ли му обяснили колко сме закъсали?
„Ей ме на — мръзна насред гората и зяпам как една млада хубавица си ръмжи с вълк. Туй не се случва често. Е, не и в Анкх-Морпорк. Тук представлението може и да се изнася всеки ден.“
След време шест вълка позволиха да бъдат впрегнати и изтеглиха шейната с Ваймс нагоре по склона до пътя.
— Спрете!
— Сър, какво има? — разтревожи се Керът.
— Искам оръжие! В кулата трябва да има нещо!
— Сър, можете да вземете моя меч. Имаме и… ловни копия.
— Знаеш къде да ги денеш тия ловни копия…
Ваймс ритна вратата. Бе навял нов сняг, заглаждайки вълчите и човешките следи.
Чувстваше се като пиян. Части от мозъка му ту се включваха, ту изключваха. Под клепачите му сякаш имаше шкурка. И само приблизително владееше краката си.