Момчетата от сигналната кула са имали все някакво оръжие…
Дори чувалите и буретата ги нямаше. Е, сред хълмовете живееха немалко селяни, а зимата наближаваше. Хората от кулата вече не се нуждаеха от храната. Дори Ваймс не би си позволил да нарече това кражба.
Качи се в горната стая. Зорките горски жители бяха шетали и тук. Но не бяха изтъркали кървавите петна от пода, нито бяха взели малката кръгла шапка на Иниго, която чудато стърчеше забита в дървената стена.
Ваймс я издърпа и напипа под тънкия филц на периферията метал с остротата на бръснач.
Шапка на убиец. А, не беше прав. Спомни си уличните разправии, които бе гледал като хлапе — биеха се къркащи до забрава мъже, за които дори бъхтането с голи юмруци беше глезотия. Някои от тях зашиваха остриета на бръсначи в шапката си, за да си помогнат при някое по-разгорещено меле. Шапка на човек, който няма да се откаже от никое дребно предимство.
Тук обаче не му бе послужила.
Пусна я на пода и зърна кутията с мортирите. Дори на нея бяха посегнали, но късите тръби просто се въргаляха по дъските. Кой знае за какво ги бяха помислили мародерите.
Прибра ги в кутията. Е, нещо, с което трудно улучваш и хамбар, не може дори да се нарече оръжие. Имаше и други пръснати неща. Момчетата от кулата си бяха забравили някои лични вещи. Снимки, окачени с кабари на стената. Дневник, лула, принадлежности за бръснене. Всички кутии бяха изсипани на пода…
— Сър, най-добре е да тръгваме — обади се Керът откъм стълбата.
Тези хора са били убити. Побягнали са в мрака, а по петите са ги гонили чудовища. После някакви тъпооки селяндури, на които не би им хрумнало да помогнат, са дошли да ровят във вещите им.
„Проклятие!“ Ваймс изръмжа, събра всичко в една кутия и я извлече до стъпалата.
— Ще приберем тия неща в посолството. Нищичко няма да оставя на тукашните лешояди. И хич недей да спориш с мене!
— Не бих дръзнал, сър.
Ваймс се поколеба.
— Керът… Оня вълк и Ангуа…
Пак млъкна. Как, по дяволите, да продължиш такова изречение?
— Сър, те са стари приятели.
— Тъй, значи… — По лицето на Керът пак не беше изписано абсолютно нищо освен обичайната открита за света честност. — Ами… добре тогава.
След минута продължиха по пътя си. Ангуа тичаше във вълчия си вид далеч пред шейната до Гавин. Гаспод се сгуши под одеялата.
„Пак се надбягвам със залеза — помисли Ваймс. — Де да знам защо. За компания си имам върколак и един вълк, който е още по-страшен. Седя в шейна, теглена от вълци, и нищичко не мога да им заповядам. Туй го няма в наръчника на ченгето.“
Дремеше и с полуотворени очи гледаше как слънчевият диск просветва между боровете.
Как би могъл някой да открадне Питата от пещерата?
Бе казал истината, че има поне десетина начина, но до един прекалено рисковани. Твърде много зависеха от късмета и от немарливостта на пазачите. А в това престъпление като че никой не бе разчитал на късмет.
Не Питата беше важна, а междуособиците сред джуджетата — да нямат крал, да се сражават в подземната тъма. А Юбервалд и занапред да си тъне в мрак. Изглежда беше важно да стоварят вината върху краля. Нали той не е опазил Питата?
Каквото и да са измислили, трябвало е да пипат чевръсто. И от сигналите кули са имали полза. Волфганг подхвърли нещо за изобретателните хора в Анкх-Морпорк. Не джуджета, а хора.
Сонки, хвърлен в собствения си казан с течен каучук…
Потапяш дървена ръка и я вадиш с ръкавица. Ръка в ръкавица…
Не е важно къде слагаш нещото, важно е къде се намира то според хората. Само това има значение и поддържа магията.
Спомни си и първото, което му хрумна, докато Веселка се вглеждаше в пясъка по пода на пещерата. Полицейското звънче в главата му се раздрънча трескаво.
— Моля, сър? — обади се Керът.
— Ъ?
Ваймс принуди клепачите си да се вдигнат.
— Сър, извикахте нещо.
— Какво?
— „Изобщо не са я откраднали тая гадост!“
— Ех, че мръсници… Знаех си, че почти бях напипал нишката! Всичко си идва на мястото, ако не се опитваш да мислиш като джудже. Хайде да проверим дали Сибил е добре, а после, капитане, ще отидем да…
— Да сритаме някого по четирибуквието ли?
— Правилно!
— Сър, има едно затруднение…
— И то е?…
— … че сте избягал престъпник.
За миг се чуваше само съскането на плъзгачите по снега.
— Да-а — проточи Ваймс, — знам, че не сме в Анкх-Морпорк. Никой не пропуска да ми го натяква. Но където и да отидем, капитане, ние си оставаме стражници.
Самотна свещ гореше до прозореца. Капитан Колън седеше наблизо и зяпаше отнесено.