Уставът изискваше в Участъка денонощно да има дежурни. Точно за това се грижеше Колън.
Дъските на пода в дежурната стая долу поскърцваха и се наместваха в ново положение. Нямаше кой да ходи неспирно по тях. И столовете, сгрявани доскоро от поредица задници, се охлаждаха с тихо пъшкане.
Една-единствена мисъл бръмчеше из главата на Фред Колън.
„Господин Ваймс ще изкука по-зле и от Ковчежника. Ще се развърти като Библиотекаря, когато му викаш «маймуна».“
Ръката му по своя воля се спусна към чекмеджето на бюрото, а самият Колън гледаше все така изцъклено.
Чу се хрускането на захарна бучка.
Пак валеше сняг. Стражникът, когото Ваймс наричаше Колонеск, се облягаше лениво под навеса до градската порта откъм Главината на Диска. Бе стигнал до съвършенство в изкуството да спи прав и с отворени очи. В какво друго да напредваш през сякаш безкрайните нощни смени?
Женски глас изрече до ухото му:
— Можем да се разберем по два начина.
Позата му изобщо не се промени, нито посоката на погледа му.
— Нищо не си видял. Така е, нали? Само кимни.
Кимна веднъж.
— Разбран човек. И не си ме чул да те доближавам, нали?
Той кимна.
— Значи няма и да знаеш кога съм си отишла, нали?
Той кимна.
— Не искаш никакви неприятности, нали?
Той кимна.
— Не ти плащат достатъчно, за да си рискуваш кожата, нали?
Той кимна много енергично.
— И без това все на теб се падат нощните смени.
Ченето на Колонеск увисна. Която и да беше тази жена в сенките, тя му четеше мислите.
— Симпатяга си ти. Стой си тук и се грижи никой да не открадне портата.
Колонеск не забравяше да гледа право напред. Чу скрибуцането и глухия удар от отварянето и затварянето на портата. Сети се, че женският глас изобщо не спомена другия начин, и много му олекна.
— А какъв е другият начин? — попита Ваймс в този миг.
— Щяхме да влезем от другаде — отвърна Ангуа.
По улиците почти не се мяркаха минувачи. Изглежда в Юбервалд залезът налагаше свой полицейски час. И добре, че беше така, защото Гавин ръмжеше неуморно.
Керът се върна откъм ъгъла, иззад който надничаше.
— Навсякъде около посолството пазят джуджета. Сър, не ми се виждат особено сговорчиви.
Ваймс погледна към краката си. Стоеше върху решетка, от която се кълбеше пара.
Капитан Тантони от Стражата на Начук не беше никак доволен от задачата си. Бе гледал операта предишната нощ, а после му се стори, че видя случки, за които по-късно чу категоричното опровержение на бургмистера. Разбира се, предпочиташе да изпълнява заповеди. Няма да загазиш, ако се подчиняваш. Всеки от стражниците знаеше това. Този път обаче не се чувстваше в безопасност.
Бе чувал, че в Анкх-Морпорк си вършели работата по друг начин. За милорд Ваймс се говореше, че бил готов да арестува когото и да било.
Тантони седеше зад бюрото във фоайето на посолството, за да държи под око главния вход. Постара се да разположи разумно хората си из сградата. Нямаше никакво доверие на джуджетата отвън. Те споменаха, че имали заповед да застрелят Ваймс, щом го зърнат. Що за безсмислица? Все пак беше редно да има някакъв процес, нали?
До ушите му стигна шумолене от горния етаж. Тантони се изправи полека и посегна към арбалета си.
— Ефрейтор Светлз?
Пак се чу тих звук. Тантони пристъпи към стълбата.
Ваймс стоеше на горната площадка. По ризата му имаше червени петна, кръв засъхваше и на едната му буза. За ужас на капитана той тръгна надолу по стъпалата.
— Ще ви застрелям!
— Аха, такава ли била заповедта?
— Да! Спрете веднага!
— Щом бездруго ще ме застреляш, защо да спирам? Капитане, не ми се вярва човек като тебе да го направи. Имаш мозък в главата си. — Ваймс отпусна ръка на парапета. — Не трябваше ли вече да си повикал другите стражници?
— Казах ви да спрете!
— Знаеш кой съм. Ако ще натискаш спусъка на тая проклетия, не се бави. Преди това обаче ще ти подскажа, че за да не съсипеш кариерата си, по-добре е да дръпнеш шнурчето на звънчето. Какво толкова би могло да те сполети? Прицелил си се в мене. Но има нещо, което искам да научиш.
Тантони го изгледа недоверчиво и все пак пристъпи встрани, за да дръпне шнурчето.
Игор излезе безшумно иззад близката колона.
— Да, гошподарю?
— Би ли обяснил на тоя младеж къде се намира?
— Той е в Анкх-Морпорк, гошподарю — безметежно заяви Игор.
— Е, чатна ли, капитане? И няма нужда да ядеш Игор с поглед. Когато ме посрещна с тия думи, не го разбрах, но после ми светна. Туй е посолство, синко — напомни Ваймс и продължи надолу по стълбата, — значи си на моя земя. Добре дошъл в Анкх-Морпорк. В нашия град живеят хиляди емигранти от Юбервалд. Да не искаш заради тебе да започне война?