— Но… но… те ми казаха… възложиха ми… А вие сте престъпник!
— Капитане, сбърка. Точната дума е обвиняем. А ние в Анкх-Морпорк не убиваме хората, докато са само обвиняеми. Поне не нарочно. От никого не приемаме такива заповеди.
Ваймс взе арбалета от безволно отпуснатите ръце на Тантони и пусна стрелата в тавана.
— А сега отпрати хората си оттук.
— Значи съм в Анкх-Морпорк? — смънка капитанът.
Колкото и да беше зле, Ваймс си въобрази, че е доловил слабото му място.
— Именно — потвърди и обгърна с ръка раменете на Тантони. — Град, в чиято Стража винаги ще има място за млади способни мъже…
Тялото на капитана се изопна като дъска. Той отблъсна ръката на Ваймс.
— Оскърбявате ме, милорд. Тук е моята родина!
— Аха, схванах.
Ваймс усети с гърба си, че Керът и Ангуа наблюдават сценката от горната площадка.
— И не искам страната ми да се посрами — продължи Тантони. — Не е почтено да ме карат да върша това. Видях какво стана снощи. Вие изтласкахте краля настрана, а вашият трол дори улови полилея! А после започнаха да твърдят, че сте се опитал да убиете краля и че сте убил няколко джуджета при бягството си…
— Ти ли командваш Стражата тук?
— Не. Това е задължение на бургмистера.
— А той от кого получава заповедите си?
— От кого ли не — горчиво промълви Тантони.
Ваймс кимна. „И тая попара съм я изсърбал до дъното…“
— Ще се опиташ ли да ни пречиш, когато излизаме оттук?
— Но как си представяте да излезете? Сградата е обкръжена от джуджета!
— Ще използваме… дипломатически канали. Ти ми кажи къде са и веднага ще ти се махнем от главата. Ако искаш, ще те прасна по главата и ще те вържа…
— Не е необходимо. Тролът и джуджето са в подземието. А нейна светлост е… където я е отвел баронът.
По гръбнака на Ваймс плъзна свръхпрегрята, но и вледеняваща тръпка.
— Баронът я е отвел ли? — попита прегракнал.
— Ами да. — Тантони заотстъпва по-надалеч от новото изражение на Ваймс. — Сър, тя ме увери, че познава баронесата! Били приятелки още от училище! И се надявала, че можели бързо да оправят всичко! И тогава…
Гласът на капитана се стопи в мълчание от погледа на Ваймс, чийто глас пък беше толкова монотонно заплашителен, колкото и вдигнато за удар копие.
— Стоиш тук пред очите ми в лъскавия си нагръдник, с тъпия си шлем, с меч без дори едничка вдлъбнатинка по острието, в шутовските си гащи… И ти ми разправяш, че си позволил жена ми да бъде отведена от върколаци?!
Тантони се дръпна още по-назад.
— Дойде самият барон…
— А ти не се караш с барони. Ясно. Ти с никого не се караш. Ще ми се да ти река нещо — срам ме е, ама много, че някой като тебе се нарича стражник. Сега ми дай ключовете. — Капитанът аленееше до препотяване. — Подчинявал си се на всякакви заповеди. Дори… не си… помисляй… да не… изпълниш… тая заповед!
Керът слезе и отпусна ръка върху рамото му.
— По-спокойно, господин Ваймс.
Тантони гледаше ту единия, ту другия. И взе животоспасяващо решение.
— Милорд, надявам се… да намерите нейна светлост. — Извади връзката ключове от джоба си и ги подаде. — Искрено се надявам.
Ваймс, който още не можеше да си поеме дъх, безмълвно връчи ключовете на Керът.
— Пусни ги да излязат — изхриптя след малко.
— Вие да не отивате в замъка на върколаците? — задъха се на свой ред Тантони.
— Да.
— Нямате никакъв шанс срещу тях, милорд. Те правят каквото пожелаят.
— Значи е време да ги спрем.
— Не можете. Старият поне разбираше нуждата от правила, но Волфганг не се съобразява с нищо!
— Значи е още по-неотложно да го спрем. Здрасти, Детритус. — Тролът отдаде чест. — Виждам, че си носиш арбалета. Добре ли се държаха с тебе?
— Викаха ми „тъп трол“ — мрачно отвърна сержантът. — И един ме срита.
— Тоя ли беше?
— Не.
— Той обаче е техният капитан — съобщи Ваймс и се дръпна. — Сержант, слушай моята заповед — застреляй го!
За частица от секундата тролът опря приклада на арбалета в рамото си и се прицели над внушителния сноп стрели. Тантони пребледня.
— Хайде, де — подкани Ваймс. — Нали ти заповядах, сержант?
Детритус наведе арбалета към пода.
— Ама аз не съм чак толкоз тъп, сър.
— Туй беше заповед!
— Сър, тая заповед да я пъхнете, дето Големия Трегер навря цял чувал чакъл! Моите уважения, разбира се.
Ваймс прекрачи към тресящия се Тантони и го потупа по рамото.