Не успя да се принуди да изпита симпатия към Серафина. А това я стъписваше, защото поначало се отнасяше доброжелателно дори към Ноби Нобс, което пък свидетелстваше за сериозните успехи на възпитателките й. Но баронесата-върколак направо й лазеше по нервите. Спомняше си, че и в училище не я харесваше.
Сред купчините ненужен умствен багаж, с който бяха натоварили младата Сибил, за да затруднят стъпките й в живота, особено й тежеше внушението да се държи мило с хората и да им казва приятни за слуха неща. Защото хората смятаха държанието й за неоспоримо доказателство, че тя не е способна да мисли.
Не можа да понесе думите на Серафина за джуджетата — те във всичко били „под хората“. Е, да, повечето от тях наистина живееха под земята, но Сибил много харесваше джуджетата. Серафина говореше за троловете, сякаш бяха предмети. Сибил не се бе срещала с много тролове, но онези, които познаваше, прекарваха живота си в отглеждане на своите деца и търчане с пот на челото подир поредния долар.
Най-лоша беше твърдокаменната заблуда на Серафина, че Сибил охотно ще се съгласи с мнението й, защото е дама. В образованието на Сибил Рамкин философията на морала не бе заемала почетно място, защото то бе отредено за аранжирането на цветя. Тя все пак стигна бързо до прозорливия извод, че в какъвто и да е спор правдата не е на страната на Серафина.
Бе й писала всяка година само защото така постъпваха всички. Възпитаните хора пращат писма на старите си приятели, ако ще и да не са много приятелски настроени към тях.
Седеше на леглото и зяпаше стената, когато се разнесоха първите крясъци — тогава разбра, че Сам е жив, защото единствен той успяваше толкова да вбеси когото трябва.
И чу как превъртяха ключа в бравата на спалнята.
Сибил се разгневи.
Беше едра и добродушна. Времето, прекарано в училището, не бе сред най-скъпите й спомени. Събрани на едно място момичета не са най-подходящата среда за едрите и добродушните от тях, защото тълкуват тези качества като глупост и — още по-лошо — глухота.
Лейди Сибил надникна през прозореца. Намираше се два етажа над двора.
Решетката бе предназначена да пречи само някому, който е решил да влети отвън, а отвътре прътите се вадеха лесно от гнездата им. На леглото бяха постлани вонящи на мухъл, но дебели и здрави чаршафи. Всичко това едва ли би вдъхновило средностатистическия човек, обаче животът в затворено учебно заведение за момичета от добро потекло всъщност е школа за хитроумни начини да се измъкваш.
Пет минути след превъртането на ключа на прозореца беше останал само един прът и той шаваше с измъчено чегъртане. Явно нещо тежко се спускаше по чаршафите, завързани за него със спретнат възел.
Пламъците на факли се стелеха край стените на замъка. Противният червено-черен флаг плющеше. Ваймс погледна от моста. Реката беше далеч долу и белееше още преди да достигне водопада. На тази прехвърлена над пропастта ивица единствените посоки бяха напред и назад.
Огледа войската си. За жалост това занимание не му отне много време. Дори и ченге може да брои до пет. Тук бяха също Гавин и вълците му, които се спотайваха между дърветата. И накрая, ама съвсем накрая беше Гаспод, същинският ефрейтор Нобс на кучешкия свят, който се присламчи без покана.
Имаше ли друго предимство? Е, врагът предпочиташе да не прибягва до оръжия. Не е никаква утеха, ако си спомниш, че по желание се сдобива с твърде неприятни зъби и нокти.
Той въздъхна и погледна Ангуа.
— Не съм забравил, че те са семейството ти. Няма да те укоря, ако стоиш настрана.
— Ще видим, сър.
— А как ще влезем, сър? — обади се Керът.
— Ти как би решил проблема?
— Първо бих потропал на портата, сър.
— Сериозно? Сержант Детритус, пристъпи напред, моля.
— Сър!
— Пръсни я на трески тая проклета порта!
— Ей сегинка, сър!
Тролът огледа замислено портата и започна да обтяга допълнително тетивата на арбалета. Макарата му се опъваше, но безуспешно. Ваймс се обърна към Керът.
— Нали не сме в Анкх-Морпорк?
Детритус опря приклада в рамото си. Чу се тежък звън. Ваймс изобщо не видя как снопът стрели се отдели от оръжието. Вероятно още в първите два-три метра се нацепиха. На половината път към портата разширяващият се облак пламна от триенето с въздуха.
В портата се блъсна огнено кълбо, което се мереше по неукротимост с Петия слон и се движеше със значителна част от местната скорост на светлината.
— Детритус… — промърмори Ваймс, когато тътенът заглъхна. — Туй не е арбалет, ами стихийно бедствие.
Парчета от овъглената порта падаха из двора.
— Господин Ваймс — намеси се Ангуа, — вълците няма да влязат. Гавин ще дойде заради мен, но те няма да посмеят дори заради него.