— Сам?
Всички се озърнаха. Лейди Сибил с много озадачен и разгневен вид стоеше на площадката на стълбите. Държеше леко огънат железен прът.
— Сибил!
— Тя ми каза, че си избягал и всички тук се опитвали да те спасят. Не е било вярно, нали?
Ужасно е да си го признаеш, но когато вече притискаш плешките си до стената, обзема те готовност да си послужиш с всяко оръжие, попаднало ти подръка. А в момента Ваймс долавяше, че Сибил е заредена и готова за изстрел.
Тя се погаждаше с хората. И на практика от момента, в който проговори, я учеха как да слуша. Сибил умееше да слуша така, че събеседниците й се изпълваха със самочувствие. Вероятно беше свързано някак с факта, че от невръстно дете си беше едро момиче. Опитваше се да изглежда малка, затова пък околните сякаш порастваха изведнъж. Разбираше се с хората с почти същата лекота като Керът. Не беше чудно, че и джуджетата я харесваха.
Освен това в „Справочникът на Туърп“ й бяха посветени няколко страници — огромни яки котви, забити в миналото. А джуджетата много почитаха онези, които знаеха пълното име на своя пра-пра-пра-прадядо. Отгоре на всичко Сибил нямаше дарбата да лъже — веднага се изчервяваше. Тя беше непоклатима като скала. В сравнение с нея дори Детритус изглеждаше някак мекушав.
— Скъпа, ние потичахме с наслада в горите — процеди Ваймс през зъби. — Сега те моля да дойдеш с нас, защото мисля, че е време да си побъбрим с краля. Ще му обясня всичко. Най-сетне разнищих тая история.
— Джуджетата ще ви убият — вметна баронесата.
— С тях все някак мога да се надбягвам — отвърна Ваймс. — А сега си тръгваме. Ангуа?
Ангуа не бе помръднала. Очите й не се отделяха от майка й и ръмжеше неспирно.
Ваймс разпозна признаците. Бе ги наблюдавал всяка събота вечер в баровете из Анкх-Морпорк. Космите настръхваха и накрая беше необходимо някой само да счупи бутилка. Или дори да мигне.
— Тръгваме си, Ангуа — повтори той.
Керът се пресегна и хвана ръката й. Тя се извъртя озъбена. Овладя се за частица от секундата.
— А, ето го момчето… — гърлено произнесе баронесата и говорът й стана по-завален. — Пррредаваш нарррода си заррради това?
Ушите й се удължаваха. И мускулите на лицето й зашаваха странно.
— И на какво дррруго те научи Анкх-Морррпорррк?
Ангуа потрепери.
— На самообладание. Да си вървим, господин Ваймс.
Върколаците скъсяваха полека разстоянието до отстъпващите заднешком натрапници.
— Не им обръщайте гръб — безизразно нареди Ангуа. — И не бягайте.
— Няма нужда да ми напомняш — изсумтя Ваймс.
Наблюдаваше Волфганг, който се плъзгаше гъвкаво по пода и се взираше в тях. „На вратата ще се скупчат…“ Ваймс погледна Детритус. Гигантският арбалет се люшкаше наляво-надясно заради опитите на трола да държи всички върколаци на прицел.
— Стреляй — подсказа му Ангуа.
— Това е семейството ти! — възкликна Сибил.
— Скоро ще оздравеят, повярвайте ми!
— Детритус, стреляй само при нужда — заповяда Ваймс, когато доближиха подвижния мост.
— Значи сега — натърти Ангуа. — Рано или късно Волфганг ще се нахвърли и ще вдъхне смелост на другите…
— Сър, трябва да ви кажа нещо — обади се Веселка. — Крайно спешно е. И много важно!
Ваймс погледна към отсрещния край на моста. В мрака се тълпяха фигури. Факлите осветяваха брони и оръжия, които препречваха пътя.
— Е, нямаше как да стане по-зле.
— Би могло — вдигна рамене лейди Сибил, — ако мостът гъмжеше от змии.
Керът се обърна рязко, щом чу кикота на Ваймс.
— Сър?
— Няма нищо, капитане. Гледай какво правят ония мръсници. С войниците после ще се разправяме.
— Само кажете кога, сър — напомни Детритус.
— Няма къде да мърррдате — заръмжа баронесата. — Стррражник! Изпълни задълженията си!
Една от фигурите крачеше по моста с факел в ръка. Капитан Тантони се изравни с Ваймс и го изгледа ядно.
— Отдръпнете се, сър — заповяда той. — Отдръпнете се или се кълна в боговете, че ще ви арестувам, ако ще и да сте посланик!
Кръстосаха погледи и Ваймс се извърна пръв.
— Направете му място да мине. Човекът е решил да си изпълни дълга.
Тантони кимна едва забележимо, продължи напето по моста и спря само на две крачки от баронесата. Отдаде чест.
— Махни тези хора! — сопна му се тя.
— Вие ли сте лейди Серафина фон Юбервалд? — попита Тантони, застинал вдървено.
— Знаеш коя съм, човече!
— Настоявам да говоря с вас във връзка с обвинения, които бяха отправени пред мен.
Ваймс стисна клепачи. „Горкичкият идиот… Изобщо не съм искал да те…“