Баронесата се взираше в пропастта. Ваймс не я изпускаше от поглед.
— Сержант — подхвърли той на Детритус, — сигурно ли е, че няма защо да се боиш от върколаци?
— Абсолютно, сър. Пък и аз пак си заредих арбалетчето.
— Тогава влез в замъка и доведи местния Игор — спокойно нареди Ваймс. — Ако някой реши да ти се пречка, стреляй по всички вътре.
— Няма проблеми, сър.
— Няма да си играем на господин Умерен.
— Тъкмо сега съм й забравил правилата на тая игра.
— Върви. Сержант Ангуа?
Тя не го погледна.
— Сержант Ангуа!
— Защо сте толкова… хладнокръвен? — озъби му се Ангуа. — Той е ранен.
— Знам. Иди да си поприказваш с ония стражници пред моста. Като ги гледам, уплашиха се. Не искам никакви нещастни случаи. Ще имаме нужда от тия момчета. Веселке, покрий двамата капитани с нещо топло.
„Ох, да имах и аз с какво да се сгрея!“ Мислите му капеха мудно като замръзваща вода. Струваше му се, че само да помръдне и по него ще запука лед.
— А сега, госпожо — вторачи се в баронесата, — вие ще ми предадете Гранитната пита.
— Той ще се върне! — процеди тя. — Такова падане е нищо за него! И тогава ще те намери.
— За последен път… Искам каменната реликва на джуджетата. Вълците чакат наблизо. А джуджетата чакат в града. Дайте ми Питата и може би всички ще оцелеем някак. Засега опитвам с дипломация. Не ме карайте да предпочета нещо друго.
— Ако кажа само една дума…
Ангуа отново заръмжа. Сибил доближи баронесата и я награби.
— Нито веднъж не ми отговори на писмата! От толкова години ти пиша!
Серафина я зяпна смаяно, както се случваше на мнозина сполетени от привидно нелогичните нападки на Сибил.
— Щом знаете, че Питата е при нас — промълви тя на Ваймс, — би трябвало да знаете и че не е истинската. Каква ли полза ще имат джуджетата от нея!
— Да, поръчали сте я в Анкх-Морпорк. Защо ли направо не са й ударили печат „Произведено в Анкх-Морпорк“! Но някой затри човека, който я направи. Туй си е убийство. И е незаконно. — Ваймс кимна на баронесата. — Може да не знаете, но си имаме закони вместо обичаи.
Гаспод се измъкна немощно от реката и застана треперещ на облите камъчета. Всяка частичка от тялото му го болеше. В ушите му се блъскаше гаден звън. По единия му крак се стичаше кървава струйка.
Последните няколко минути бяха малко смътни, но все пак си спомни, че се състояха почти само от вода, която го налагаше немилостиво.
Разтръска се и ледените висулки по козината му издрънчаха.
По навик застана до най-близкото дърво и трепна от болка, когато вдигна крак.
— ИЗВИНЯВАЙ, НО…
Мълчание, изпълнено с напрегнат размисъл.
— Туй не биваше да го правите — изхриптя накрая Гаспод.
— СЪЖАЛЯВАМ. МОЖЕ БИ НЕ ИЗБРАХ НАЙ-ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ ДА СЕ ОБАДЯ.
— Ами ако се поболея от стряскането?
— ПРОСТО НЕ ЗНАМ КАКВО ДА КАЖА…
— И какво ще стане сега? — въздъхна Гаспод.
— МОЛЯ?
— Мъртъв съм, нали?
— НЕ. ДА СИ ПРИЗНАЯ, ТОВА МНОГО МЕ ИЗНЕНАДВА, НО ТВОЕТО ВРЕМЕ ОЩЕ НЕ Е ДОШЛО.
Смърт извади пясъчен часовник изпод наметалото си, погледна го срещу звездите и се отдалечи по брега.
— Да ме прощаваш, ама никакъв шанс ли нямам да ме откараш донякъде? — попита Гаспод, който едва куцукаше подире му.
— ДОРИ НИЩОЖЕН НЯМАШ.
— Ясно, ама като съм дребно псе в тоя дълбок сняг, ще ми замръзнат… нали се сещаш, де…
Смърт спря до водата. В плиткото лежеше тъмен силует.
— Ох… — задави се Гаспод.
Смърт се наведе. Блесна синя светлина, после той изчезна.
Гаспод потрепери. Наджапа в реката и побутна с муцуна подгизналата козина на Гавин.
— Не е редно да става тъй — залая тихичко. — Да беше човек, щяха да те положат на голям кораб, а с отлива щяха да го подпалят и да го пуснат в морето. Не биваше да сме само ти и аз в тоя леден пущинак.
Нещо трябваше да се направи. И костният мозък му го подсказваше. Замъкна се обратно на брега и се покатери с усилие върху дънера на паднала върба.
Прокашля се. И започна да вие.
Отначало и на самия него му звучеше зле, но воят се засили и се изчисти, набра звучност… а когато Гаспод спря, за да си поеме дъх, вече се носеше от гърло на гърло из цялата гора.
Обгърна го, свали го от дънера и го тласна нагоре по склона. Сякаш го вдигаше, когато газеше в преспите. Плъзгаше се между дърветата — плетеница от толкова гласове, че придобиваше собствен живот. По-късно Гаспод си спомни как се чудеше дали воят не е стигнал чак до Анкх-Морпорк.
Или много по-надалеч.
Ваймс неволно се възхити на баронесата. Тя не се предаваше дори и натикана в ъгъла.