— Не знам нищо за ничия гибел…
Откъм гората ги връхлетя многогласен вой. Колко ли вълци се криеха там? Никога не можеш да ги зърнеш, но отпушат ли гърла, вече ти се привиждат зад всяко дърво. А този вик на вълчите души сякаш падаше във въздушно езеро и вълните се разнасяха в безкрая.
Ангуа отметна глава и изкрещя. После налетя към баронесата. Дъхът й съскаше между зъбите, пръстите й се сгърчиха.
— Дай му… проклетия камък… Някой… от вас… ще посмее ли… да ми се изпречи? Сега? Дай му камъка!
— Каква жлополука е штанала?
Игор се клатушкаше през разбитата порта, следван от Детритус. Видя двамата повалени мъже и изприпка към тях като огромен паяк.
— Донеси камъка — ръмжеше Ангуа. — А после… ще си… отидем. И оттук го надушвам. Или искаш да мина през вас, за да го взема?
Серафина се опита да устои на погледа й, но след миг се завъртя на пети и изтича в замъка. Другите върколаци се отдръпнаха, сякаш от очите на Ангуа ги шибаха камшици.
— Ако не успееш да помогнеш на тези хора — каза Ваймс на коленичилия Игор, — имам лоши опасения за бъдещето ти.
Игор само кимна.
— Ей тожи — посочи Тантони — има шамо ражкъшани мушкули, ще го жашия жа нула време. А тожи… — потупа лекичко Керът — … е ш лошо шчупена ръка. — Вдигна глава за миг. — Гошподарят Волфганг пак ли ше е жабавлявал?
— Ще го оправиш ли? — сопна се Ваймс.
— Днеш е къшметлия — закима Игор. — Дори мога да го поправя. Току-що получих два бъбрека, чудешен комплект. Принадлежаха на младия гошподин Крапанти. Той ижобщо не пиеше. Жалко, че попадна под онажи лавина…
— А нуждае ли се от тези бъбреци? — намеси се Ангуа.
— Не, но винаги шъм кажвал, че човек трябва да ше штреми към шъвършенштво.
Игор се ухили. Беше странна гледка. Белезите запълзяха по лицето му като гъсеници.
— Само се погрижи за ръката му — непреклонно отсече Ваймс.
Баронесата се върна, заобиколена от неколцина върколаци. И те отскочиха, щом Ангуа се озърна.
— Вземете непотребния боклук! — изфуча Серафина. — Нищожен фалшификат. Това не е престъпление!
— Аз съм полицай — изрече Ваймс. — Винаги мога да открия престъпление.
Шейната се носеше надолу към Начук, ускорявана от собствената си тежест. Стражниците от града тичаха до нея, от време на време я насочваха или побутваха. След като капитанът им пострада, бяха объркани и ядосани. Нямаха никакво желание да се подчиняват на Ваймс, но правеха каквото им кажеше Ангуа — тя беше от съсловието, което по традиция заповядваше тук.
Двамата ранени бяха сложени в шейната и увити в одеяла.
— Ангуа… — подвикна Ваймс.
— Да, сър?
— Някакви вълци ни придружават. Мяркат се между дърветата.
— Знам.
— На наша страна ли са?
— Да речем, че засега не са на ничия страна. Не съм им особено симпатична, но знаят, че… с Гавин беше друго. Само това е важно в момента. Някои от техния клан са се пръснали да търсят моя брат.
— Че може ли да е оцелял? Доста дълго летя надолу.
— Е, не беше нито огън, нито сребро. Няколко километра буйна река, осеяна с камъни. Сигурно го е боляло страшно, но ние оздравяваме невероятно бързо.
— Виж какво, много съжалявам, че…
— Не, господин Ваймс, не съжалявате. И не би трябвало. Керът просто не проумя какво представлява Волфганг. Няма как да победиш твар като него в честен бой. Не забравям, че и той е от семейството ми, но… чувствата не са най-важното. Керът все това повтаряше.
— И тепърва ще го повтаря — остро натърти лейди Сибил.
— Да…
Керът отвори очи.
— Какво… стана там?
— Волфганг те преби — осведоми го Ангуа и му изтри челото.
— Как така? — учуди се Керът и понечи да се надигне, но изохка и пак легна по гръб.
— Аз какво ти разправях за скапания маркиз дьо Въртиопаш? — заяде се Ваймс.
— Извинете, сър.
Нещо ярко литна над гората далеч от тях. Изчезна и след миг избухна зелено сияние. Няколко секунди по-късно чуха и тихия пукот.
— Хората на сдружението са стигнали до сигналната кула — кимна Ваймс.
— Тая проклета шейна не може ли да върви по-бързо? — зъбеше се Ангуа.
— Вече можем да се свържем с Анкх-Морпорк — продължи Ваймс.
След всичко преживяно тази мисъл го ободри незнайно защо. Дори си помисли, че това е човешката разновидност на вълчия вой, разнасящ вестите. Вече не се давеше в дълбок вир. Е, да, давеше се, но уловен за края на извънредно дълго въже. Всъщност наистина имаше разлика.
Тази стаичка над едно магазинче в Начук се ползваше от мнозина, но видът й подсказваше, че никой не се е загрижил да я поддържа. В ъгъла личаха купчинки прахоляк, а столовете, които в момента образуваха неправилен кръг, бяха подбрани заради свойството им да се редят спретнато един върху друг, а не заради удобството.