— Това какво означава? — подозрително попита предводителят на джуджетата.
— Означава, че Анкх-Морпорк знае тукашните случки — отвърна Ваймс, а в същото време се молеше горещо да е така. — Не ми се вярва, че ще искаш тъкмо ти да си джуджето, разпалило война.
Предводителят се обърна към помощника си. В разговора се намеси и трето джудже. Ваймс не успяваше да проследи скорострелния спор, но зад него зашепна Веселка:
— Малко се е объркал. Не желае нищо лошо да сполети Питата.
— Прекрасно.
Предводителят пак изгледа Ваймс.
— Ами тролът?
— О, Детритус ще остане в посолството.
Това като че поуспокои страстите, но спорът не секваше.
— Сега пък какво има? — засъска Ваймс.
— Нямало дори приблизително подходящ прецедент — смънка Веселка. — Вие уж сте неуспял убиец, но се върнахте, за да се явите пред краля, освен това носите Питата…
— Нямало прецедент ли? — ядоса се Сибил. — Има, дяволите ги взели всички, да ме прощавате за клачианския израз…
Тя напълни дробовете си с въздух и запя.
— Ох, олеле… — избълва потресената Веселка.
— Какво, бе, какво? — подръпна я за ръкава Ваймс.
А джуджетата се взираха вцепенени в лейди Сибил, която включи на пълна мощност оперния си глас. За аматьорско сопрано имаше потресаваща звучност и диапазон. Лекото трептене на гласа не би й позволило да се качи на сцената, но пък придаваше на арията именно онези колоратури, от които се разтапят джуджешките сърца.
От околните покриви падаха грамадни буци заледен сняг. Висулките под стрехите трепереха. „О, небеса! — слиса се Ваймс. — Ако си сложи корсет с шипове и нахлупи шлем с крилца, може да е една от ония, дето отнасят загиналите воини от бойното поле…“
— Сър, това е Арията за откупа, която пее Железния млат — започна да обяснява Веселка. — Уф, не може да се преведе точно, но… „Ето, идвам да откупя любовта си и нося пребогат дар. Вече никой освен краля няма власт над мен, а ако ме възпрете, ще погазите всички закони в света. Истината е по-скъпоценна от златото…“ Ъ-ъ, винаги е имало спорове за това твърдение, но вече е общоприето, стига да става дума за велика истина…
Ваймс наблюдаваше джуджетата. Бяха омаяни, един-двама сред тях безмълвно повтаряха думите.
— Дали ще успее? — прошепна Ваймс.
— Сър, трудно е да се посочи по-значителен прецедент. Ами че това е нашата песен на песните! Върховният призив! Арията е едва ли не част от джуджешкия закон! Те не са способни да откажат. Иначе… няма да са джуджета!
Ваймс забеляза как едно джудже извади кърпичка от фино изплетена стомана и си издуха носа с мокър звън.
Когато последният звук от арията заглъхна, внезапната тишина бе разцепена от гръмовен трясък — джуджетата удряха с брадвите си по щитовете.
— Всичко е наред! — побърза да го успокои Веселка. — Те я аплодират!
Измъчената от усилието Сибил се обърна към съпруга си. Тя сияеше сред факлите.
— Как мислиш, справих ли се?
— Като ги слушам, вече си почетно джудже. — Ваймс й подаде ръка. — Ами да вървим.
Новината ги изпреварваше. Джуджетата се изливаха като придошла река от портата към Долния град, когато пристигнаха дукът и дукесата.
И зад тях се тълпяха джуджета, напорът ги носеше напред. Непрекъснато се протягаха ръце да докоснат Питата.
И в асансьора при тях се натъпка тълпа. А долу тътенът на разговорите секна изведнъж, щом Ваймс пристъпи и вдигна Питата над главата си. После скалните стени се разлюляха от невероятния възторжен рев.
„Те дори не я виждат. За повечето е бяло петънце в далечината. Тъкмо туй са си мислили заговорниците, нали? Не се налага да крадеш нещо, за да изнудваш с него.“
— Те трябва да бъдат арестувани!
Дий бързаше към тях, следван от множество въоръжени джуджета.
— Повторно ли? — учуди се Ваймс, без да отпуска вдигнатите си ръце.
— Вие се опитахте да убиете краля! И избягахте от килията!
— Е, за туй ще трябва да чуем повечко показания — насили се Ваймс да отговори спокойно. Питата му тежеше. — Дий, няма как да държиш на тъмно всички до безкрайност.
— Вие в никакъв случай няма да се срещнете с краля!
— Тогава ще хвърля Питата!
— Ами хайде, де! Няма…
Ваймс чу колективната въздишка на ужас.
— Какво няма? — подкани кротко. — Няма значение ли? Ама туй е Питата!
Едно джудже, което ги придружаваше от посолството, изкрещя нещо и неколцина други го подкрепиха.
— Прецедентът е на ваша страна — преведе Веселка. — Напомнят, че могат да ви убият и след срещата с краля.
— Тая приказка малко се разминава с надеждите ми, но засега… карай да върви. — Ваймс прикова с поглед Дий. — Ти поиска да открия туй нещо. Виж колко ме бива — връщам Питата на законния й собственик…