„Гипс! Пресен гипс от Анкх-Морпорк… Дий ще извърти всичко в своя полза…“
Албрехт изплю залъка в дланта си и вдигна очи към тавана, докато обмисляше вкуса в устата си.
Двамата с краля се спогледаха задълго.
— П’акга — накрая заяви Албрехт, — ’а п’акагаад…
Останалите свидетели пак се разшумяха сдържано, а Веселка преведе шепнешком:
— „Това е видимото и съкров…“
— Да, да — прекъсна я Ваймс.
„По дяволите, страхотни майстори сме. Анкх-Морпорк, много се гордея с тебе. Като решим да правим фалшификат, оказва се по-свестен от оригинала. Освен ако… Пак ли пропуснах нещо?“
— Благодаря ви, господа — махна с ръка кралят.
Новодошлите се изнизаха неохотно, но начесто поглеждаха през рамо Ваймс.
— Дий, би ли донесъл моята брадва от покоите ми? — изрече кралят. — Лично ти, моля те. Не искам никой друг да я пипа. Ваше превъзходителство, вие и почитаемата ви съпруга останете. Но това… джудже с вас трябва да излезе. И пред вратата ще застане охрана. Дий?
Опитвачът на идеи не бе помръднал.
— Дий?
— К… Да, ваше величество?
— Прави каквото ти казах!
— Ваше величество, един от праотците на този човек е убил крал!
— Дръзвам да допусна, че това не се предава по наследство! А сега изпълни заповедта ми!
Опитвачът на идеи побърза да излезе от залата, озъртайки се към Ваймс. Кралят се облегна в креслото си.
— Седнете, ваше дежурство по черна дъска. Настанете и съпругата си. — Опря лакът на облегалката и обхвана брадичката си с пръсти. — А сега, господин Ваймс, кажете ми истината. Искам да чуя всичко. Разкрийте ми истината, която е по-ценна от… да речем, оскъдно количество злато.
— И аз вече не съм сигурен дали я знам — поклати глава Ваймс.
— А, това е добро начало — поощри го кралят. — Тогава споделете с мен подозренията си.
— Ваше величество, готов съм да се закълна, че онуй нещо на масата е фалшиво като тенекиен долар.
— О, нима?
— Истинската Пита не е била открадната, а унищожена. Предполагам, че е надробена и смесена с пясъка в пещерата. Опитайте се да си представите, ваше величество — когато е ясно, че нещо липсва, а някой се появява с негово подобие, всички си мислят: „Туй ще да е, няма какво друго да е, защото не го намерихме, където трябваше да бъде.“ Такива сме си. Нещо изчезва, друго като него се появява някъде и какво си казваме? „Ами да, някак са го пренесли от едното място на другото…“ — Ваймс потърка носа си. — Извинете, недоспал съм…
— Справяте се прекрасно за човек, който спи с отворени очи.
— Мисля, че… крадецът е заговорничил с върколаците. Тъкмо те стоят зад цялата глупост със „Синовете на Аги Чукокрадеца“. Щели са да ви изнудят да се откажете от трона. Е, вие си го знаете. За да тъне Юбервалд в мрак. Ако се инатите, трябвало е да има война, ако се съгласите — на Албрехт щяха да пробутат фалшива Пита.
— Какво друго знаете?
— Ами копието е направено в Анкх-Морпорк. Имаме си сръчни майстори. Някой е заповядал да убият изпълнителя на поръчката, но няма как да открия подробностите, докато не се прибера у дома. Тогава ще науча всичко.
— Значи наистина сте много изкусни, щом и Албрехт се заблуди. Според вас как е възможно това?
— Истината ли искате, ваше величество?
— Непременно.
— Да допуснем ли, че и Албрехт е замесен? Старият ми сержант все натякваше да търсим кой ще се облажи от далаверата.
— Хъм… Кой ли беше казал „Където има ченгета, има и престъпления“?
— Ъ-ъ, аз, сър, но…
— Да проверим дали сте прав. Дий имаше време да помисли. А, ето го…
Опитвачът на идеи носеше джуджешка брадва. Беше миньорско сечиво — с кирка от едната страна, за да проучваш рудните залежи, и с широка остра брадва от другата, за да не позволиш никой да ти попречи в това занимание.
— Дий, повикай охраната — заповяда кралят. — Както и младото джудже, което придружава негово превъзходителство. Тези неща трябва да се вършат пред свидетели, нали разбираш.
Ваймс се взираше в лицето на Дий, докато повиканите влизаха. „Тоя наръчник май го има навсякъде. Всяко ченге знае как да подхване работата. Внушаваш им, че знаеш за престъплението, но не казваш нищо точно, издърпваш им килимчето изпод краката, приказваш спокойно и…“
— Дий, опри дланите си на Питата.
Опитвачът на идеи се стресна.
— Ваше величество?…
— Искам ръцете ти да са върху Питата. Подчини се на волята ми. Веднага.
„… внимаваш да знаят, че са заплашени, но не споменаваш от какво. Защото не можеш да ги измъчиш повече, отколкото ще ги тормози въображението им. Навиваш пружинката, докато не се скъса, или както правеше старата госпожа в училището — докато не усетят, че са си подмокрили и обувките. Отгоре на всичко не остават никакви белези.“