— Сега ми разкажи за смъртта на Дългопръст, Началника по свещите — нареди кралят, след като Дий докосна Питата и очите му зейнаха от кух страх.
Думите се заизливаха от устата на Опитвача на идеи.
— О, ваше величество, както вече ви обясних…
— Дий, ако дланите ти не са плътно опрени в Питата, ще се погрижа някой да ти помогне. Искам отново да ми разкажеш за смъртта му.
— Аз… той… сам посегна на живота си. От срам.
Кралят взе брадвата си и я обърна с върха на кирката към него.
— Опитай пак.
Ваймс вече чуваше накъсаното дишане на Дий.
— Самоуби се, ваше величество!
Кралят се усмихна на Ваймс.
— Ваше превъзходителство, имаме едно древно поверие. Понеже Питата съдържа зрънце истина, тя ще се нажежи до червено, ако някой изрече лъжа наблизо. Разбира се, в тези модерни времена едва ли някой вярва в това. — Загледа се в Дий. — Разкажи ми пак — почти му прошепна.
Брадвата се поклащаше леко в ръцете на краля и острието й отразяваше ритмично пламъчетата на свещите.
— Той сам се лиши от живот! Сам!
— О, да. Вече го каза. Благодаря ти. Дий, спомняш ли си върху кого е била стоварена вината, когато Слограм изпратил лъжливо съобщение до Кървавия топор, че Железния млат е загинал в битката, и заради него Кървавия топор се самоубил?
— Виновен е бил Слограм, ваше величество — тутакси отговори Дий.
Ваймс заподозря, че просто повтаряше наученото наизуст.
— Да… — Кралят сякаш остави думата да увисне във въздуха, после продължи: — А кой заповяда да бъде убит онзи фабрикант в Анкх-Морпорк?
— Ваше величество?…
— Попитах те кой заповяда да бъде убит онзи фабрикант в Анкх-Морпорк? — със същия равен глас повтори кралят.
Звучеше напевно, успокояващо, но и подсказваше, че е готов да изрича въпроса, докато не чуе отговора.
— Нищо не знам за…
— Охрана! Притиснете дланите му към Питата.
Две джуджета застанаха до Дий и хванаха ръцете му.
— Дий, питам те отново — кой даде заповедта?
Опитвачът на идеи се гърчеше, сякаш ръцете му горяха.
— Аз… аз…
Ваймс виждаше как кожата по ръцете на Дий побеля от усилията да ги вдигне над Питата.
„Но нали е фалшива? На какъвто ще да е бас се хващам, че той е надробил истинската, значи знае! Буца гипс, и то сигурно още влажна в средата!“ Ваймс напъна ума си. Истинската Пита е била в пещерата, нали? Или не? Ако не, къде е била? И върколаците бяха уверени, че имат копие, а откакто беше в техния замък, не изпускаше Питата от поглед. Мъчеше се да открие нещо смислено в мъглата на преумората.
Преди му бе хрумнало за миг, че може би истинската пита е била в Музея на джуджешкия хляб. Така също биха могли да я опазят. Никой няма да краде фалшификат. Цялата объркана история беше досущ като легендата за Петия слон — нищо не е каквото изглежда. Ама че мътилка…
Коя Пита е истинската?
— Дий, кой даде заповедта? — питаше кралят.
— Не бях аз! Само казах, че трябва да направят необходимото, за да остане всичко в тайна!
— И на кого каза това?
— Ще ви изброя имената им!
— По-късно ще направиш и това, младок, уверявам те. А ролята на върколаците каква беше?
— Баронесата измисли всичко! Това е истината!
— Юбервалд за върколаците. А, да, девизът… „Радост чрез сила.“ Предполагам, че са те затрупали с обещания. Вече можеш да дръпнеш ръцете си от Питата. Нямам желание да те тормозя повече. Но защо постъпи така? От своите предшественици чувах само добри думи за теб. Ти имаш и власт, и влияние… а изведнъж се превръщаш във върколашка лапа. Защо?
— Защо на тях ще им се размине?!
Дий вече не владееше гласа си. Кралят се озърна към Ваймс.
— Е, мисля си, че върколаците ще съжаляват много за…
— Не за тях говоря! А за онези… в Анкх-Морпорк! Носят грим, рокли и разни други… гнусотии! — Дий посочи с пръст Веселка. — Ха’ак! Как смееш дори да гледаш Питата! Позволявате на нея — Ваймс за пръв път чуваше дума, изплюта с толкова отровна злоба — да се фръцка тук! И това вече се случва навсякъде, защото няма твърдост, няма послушание, няма почит към древните обичаи! Те гризат опората на всичко джуджешко с техните… техните меки дрешки, намацаните си лица и поквареното си държание. Как е възможно да сте крал, щом им позволявате? Разложението е плъзнало навсякъде, а вие не правите нищо! Защо те ще си позволяват това?! — Дий вече хлипаше. — А аз не мога!