Ваймс се слиса — Веселка мигаше начесто, за да махне сълзите от миглите си.
— Ясно… — промълви кралят и кимна на охраната. — Изберете подходяща килия за… нея. Някои неща можем да отложим с ден-два.
Изведнъж Веселка отдаде чест.
— Ваше величество, разрешавате ли да я съпроводя до килията?
— И защо те обзе такова желание, ъ-ъ… младо джудже?
— Сигурно би искала да си облекчи душата пред някого. Аз поне знам, че бих го искала в нейното положение.
— Така ли? Виждам, че твоят командир не възразява. Върви тогава.
Кралят се отпусна в креслото, когато изведоха затворничката и новоизлюпената й изповедничка.
— Е, ваше превъзходителство?
— Тая ли е истинската Пита?
— Още ли не сте убеден?
— Ами като гледах Дий…
— Дий е… в по-особено състояние на ума. — Кралят погледа за миг-два тавана. — Май е по-добре да ви обясня, ваше превъзходителство. Предпочитам да не прекарате остатъка от престоя си в нашата страна, като задавате нежелателни въпроси. Да, това е истинската Пита.
— Но как са могли да…
— Чакайте! Истинска беше и онази, която Дий е стрила на пясък в безумието си. Както и… — кралят преброи на ум — … предишните пет. Недокосната от времето след хиляда и петстотин години, а? Какви романтици сме джуджетата! Дори най-превъзходният джуджешки хляб се разпада след броени столетия.
— Фалшиви?… — смънка Ваймс. — Всички са били фалшиви.
Изведнъж кралят взе брадвата си.
— Милорд, показвам ви нашата родова брадва. Притежаваме я от почти деветстотин години. Разбира се, понякога се е нуждаела от ново острие. Също и от нова дръжка, от нови шарки по метала… Но нима това не е деветстотингодишната брадва на моя род? Именно защото се е променяла с времето, тя още е чудесно сечиво, уверявам ви. Нима ще започнете да твърдите, че и тази брадва е фалшива?
Ваймс си спомни как гледаше Албрехт.
— И той знаеше…
— О, да. Мнозина от… по-старшите джуджета знаят. Това знание се предава в семействата им. Първата Пита се разпаднала, щом я докоснал новият крал триста години след изпичането й. Един от прадедите ми бил в неговата охрана и станал неволен очевидец на случката. И… да речем, че бил повишен с необичайна прибързаност. Уверен съм, че ме разбирате правилно. След това сме били по-добре подготвени. Бездруго щяхме да подменим Питата след петдесетина години. Много се радвам, че тази е направена в големия джуджешки град Анкх-Морпорк, и не бих се учудил, ако там бъде съхранявана най-грижливо. Вижте колко добре са изпипали дори стафидите.
— Но Албрехт можеше да ви разобличи!
— За какво? Той не е крал, но бих се изненадал, ако някой от рода му не бъде крал след време. На всички им идва редът, както би казал някой Игор. — Кралят се наведе към Ваймс. — Ако съм разгадал правилно затрудненията ви, вие сте се опирал на голяма заблуда. Мислите, че щом Албрехт се гнуси от Анкх-Морпорк и има… старомодни убеждения, той задължително е лошо джудже. Аз обаче го познавам от двеста години. Той е честен и почтен… и то повече от мен, струва ми се. Преди пет века щеше да е чудесен крал. Днес — едва ли. Вероятно… хъм… брадвата на моите предтечи пак има нужда от нова дръжка. А сега аз съм крал и той приема факта с цялото си сърце, иначе нямаше да се смята достоен да бъде джудже, нали разбирате. Естествено ще ми се противопоставя при всяко важно решение. Работата на Низшите крале никога не е била лека. Ще си послужа с едно от любимите ви сравнения. Всички сме в една лодка. Разбира се, всеки ще се опитва да хвърли другия зад борда, но само безумци като Дий биха пробили дъното на лодката.
— Ефрейтор Дребнодупе се опасяваше от война… — вметна умърлушеният Ваймс.
— Е, имаме си предостатъчно луди глави. Но дори когато се караме кой да управлява лодката, не отричаме колко важно е плаването. Виждам, че сте уморен. Нека почитаемата ви съпруга ви отведе в посолството. Но за да завършим по-интересно вечерта… Ваше превъзходителство, всъщност какво иска от нас Анкх-Морпорк?
— Имената на убийците — изфъфли Ваймс.
— Не, това го иска Командир Ваймс. Какви са желанията на Анкх-Морпорк? Злато ли? Толкова често всичко опира до златото. Или желязо? Обработвате го в огромни количества.
Ваймс примига. Най-сетне мозъкът му не издържа и размаха белия флаг. На нищо не можеше да разчита. Не му се вярваше, че би могъл да стане от стола.
Спомни си една дума.
— Лой — отрони равнодушно.
— Аха. Петият слон. Да не грешите? В момента имаме качествено желязо. То дава сила. На маста най-много да се подхлъзнете.
— Лой — повтори Ваймс. Мракът се вмъкваше в главата му. — Много лой.