Някой потропа на вратата.
— Аз съм, Сам.
Сибил влезе с две огромни хавлии и чисти дрехи в ръце.
— Радвам се, че намери сили да станеш. Игор пържи наденички. Не е доволен. Смята, че трябвало да са сварени. Ще сложа на масата и от анкх-морпоркската храна, за да не се развали. Не ми се иска да останем тук до края на тържествата.
— Да знаеш как те разбирам… Керът оправя ли се?
— Ами каза, че нямало да яде наденички.
— Какво?! Той не е ли… Да не е станал от леглото?!
— Засега е седнал в него. Игор е истинско чудо. Ангуа твърдеше, че костта е счупена зле, но Игор има едно устройство, с което… Все едно. Ръката на Керът дори не е в гипс!
— Изглежда е добре да имаш такъв като него наблизо — отбеляза Ваймс, докато обуваше панталона си — белега на цивилизования мъж.
— Ангуа твърди, че Игор имал цял леден склад в зимника, пълен със стъкленици, в които… Ще кажа само, че той предложи да ти поднесе черен дроб с лук за закуска, но аз забраних.
— Много обичам черен дроб с лук… — увери я Ваймс и се запъна. — Е, доскоро го обичах.
— Според мен и кралят би искал да си тръгнем. Показа го съвсем учтиво. Още на зазоряване ни навестиха множество почтителни джуджета с какви ли не документи.
Ваймс кимна мрачно. Всичко е ясно. На мястото на краля и той би пожелал да се отърве бързичко от такъв като Ваймс. Поднасяме ви искрените си благодарности заедно с чудесно търговско споразумение, ужасно съжаляваме, че ни напускате, отбийте се пак, но не прекалено скоро…
Закуската сбъдна и най-разпалените му мечти. После отиде да навести болника. Керът беше блед, със сиви сенки под очите, но се усмихваше. Седеше в леглото и усърдно сърбаше тлъста супа.
— Здравейте, господин Ваймс! Значи победихме?
— Ангуа не ти ли разказа?
— Лейди Сибил ми съобщи, че тя е излязла с вълците, преди да се събудя.
Ваймс го запозна накратко със събитията от нощта.
— Гавин беше благороден звяр — промълви Керът. — Съжалявам, че умря. Сигурен съм, че щяхме да се разбираме добре.
„Леле, вярваш си на всяка дума… Знам го. Ама за тебе нещата винаги се нареждат, нали? Ако Гавин се беше хвърлил пръв срещу Волфганг, ти щеше да паднеш от моста, вкопчен в оня мръсник. Само че не стана тъй… Да беше зар, с тебе винаги щях да хвърлям шестици.“
Но заровете не се търкалят сами. Ако това не противоречеше на всичко, което му се искаше да мисли за света, Ваймс би повярвал, че предопределението дърпа конците на хората. А боговете помагат на онези, които се навъртат около някого с величава съдба, защото иначе тежко им на нещастниците…
На глас само каза:
— И горкият Гаспод падна с тях.
— Как така? Какво направи?
— Ъ-ъ, замалко накара върколака да забрави всичко на света… Корав уличен биткаджия излезе тоя Гаспод…
— Нещастната душица… Дълбоко в сърцето си беше добро кученце.
И отново думите, които биха прозвучали пошло и сбъркано от устата на всеки друг, бяха оправдани от тона на Керът.
— А какво стана с Тантони? — сети се Ваймс.
— Лейди Сибил спомена, че си е тръгнал рано сутринта.
— А стига, бе! Волфганг го разпра!
— Игор е много сръчен с иглата, сър.
По някое време умисленият Сам Ваймс излезе на двора при каретите. Един Игор вече товареше багажа.
— Ъ-ъ, ти кой си?
— Игор, гошподарю.
— Да, де. Ъ-ъ… ти доволен ли си от живота тук? Хич не се съмнявам, че нашата Стража ще има само полза от… ъ-ъ, човек с твоите дарби.
Игор го погледна от покрива на каретата.
— В Анкх-Морпорк ли, гошподарю? Ау-у… Вшеки ишка да отиде в Анкх-Морпорк, гошподарю. Много шъблажнително предложение. Аж обаче ижпълнявам дълга ши, ваше превъжходителштво. Трябва да подготвя пошолштвото жа шледващото превъжходителштво.
— Е, сигурно има кой…
— Но жа щаштие племенникът ми Игор ши търши работа, гошподарю. Уверен шъм, че ще ше чувштва добре в Анкх-Морпорк. Няма шпор, че въжгледите му ша прекалено шъвременни жа Юбервалд!
— Добро момче, а?
— Шъш шърце на мяшто. Аж мога да потвърдя това.
— Ъ-ъ, бива. Ами… Извести го, моля те. Ще си тръгнем колкото се може по-скоро.
— О, шър, той много ще ше ражвълнува! Чувал шъм, че в Анкх-Морпорк навшякъде по улиците ше търкалят тела и който ишка, може да ши ижбира!
— Игор, положението в нашия град не е чак толкова лошо.
— Така ли… Е, не може вшички мечти да ше шбъднат. Веднага ще му кажа.
Игор се заклатушка нанякъде с изумителна бързина.
„Защо ли всички Игоровци се тътрузят тъй? Или единият им крак винаги е по-къс, или не са наясно коя обувка е лява, а коя — дясна.“
Седна на стъпалата пред сградата и си запали пура. Е, това е. Пак скапана политика. Или ще е скапаната политика, или скапаната дипломация. Мръсни лъжи със сладка глазура. Щом се махнеш от задните улички, престъпниците ти се изплъзват между пръстите. Кралят, лейди Марголота и лорд Ветинари… все гледаха голямата картина. А Ваймс си знаеше, че винаги ще се взира в малката. Дий беше полезна, значи щяха да я накарат… да троши стар джуджешки хляб два-три дни или както още наказват палавниците по тези земи. В края на краищата само е унищожила някакъв си фалшификат.