Нима не беше така?
Но тя е вярвала, че извършва много по-сериозно престъпление. Следователно заслужаваше свое място в галерията от малки картинки на Сам Ваймс.
Баронесата беше виновна, та чак нямаше накъде повече. Бяха умрели хора. А Волфганг… някои просто са си гадни по природа. Защо да търсим засукани обяснения? Каквото и да сторят, винаги е престъпление… просто защото те са го извършили.
Издуха дълга струя дим.
На типове като онзи не биваше да се позволява да се измъкнат с толкова обикновена смърт.
Но… Волфганг не е умрял, нали?
Сибил му разказа, че вълците са търсили и по двата бряга далеч надолу по течението. Никъде не надушили следата му. По-нататък имало страшна поредица от бързеи, завършваща със следващия висок водопад. Ако подобна разходка по реката не би могла да го убие, поне би го накарала да пожелае сам смъртта.
Ако се е спуснал по течението. Но нагоре — от замъка до града — реката буйстваше диво между скалите.
Не би успял… Никой не може да изплува нагоре по водопад…
Слабичко ледено предчувствие плъзна като капка по тила на Ваймс. В положението на Волфганг всеки с малко ум в главата би се разкарал по-бързичко от страната… Вълците го издирваха, Тантони не се топеше от нежни чувства към него, а ако Ваймс бе преценил вярно краля, значи и джуджетата замисляха отмъщение в своя подземен мрак.
Имаше едно проблемче — не би се и опитал да наложи образа на някой с малко ум в главата върху снимката на Волфганг.
Как казваха старците, когато беше момче? „Куче от кост и глупак от щуротии не можеш да отучиш.“ Е, това направо лепваше на Волфганг…
Ваймс стана и се обърна предпазливо. Не видя никого зад гърба си. Откъм улицата долитаха разни звуци — смях, дрънчене на хамути, чегъртане на дървени лопати в смръзналия се сняг.
Влезе с хълбока напред в посолството, долепил гръб до стената. Плъзгаше се бавно към стълбата и надничаше във всяка врата. Пробяга през фоайето, претърколи се неволно и притисна гръб до отсрещната стена.
— Сър, какво не е наред? — попита Веселка, която проследи изпълнението му от горната площадка.
— Ъ-ъ, да си забелязала нещо странно? — Ваймс смутено си изтупа дрехите. — Като не броим Игор, разбира се.
— Сър, не може ли мъничко да уточните?
— За Волфганг говоря, гръм да го удари дано!
— Но той е мъртъв, сър. Или не е?…
— Недостатъчно мъртъв!
— А… какво ще заповядате да правя?
— Къде е Детритус?
— Лъска си шлема, сър! — избълва Веселка, която явно изпадаше в паника.
— Че защо, по дяволите, си губи времето?
— Ъ-ъ… ами… Сър, би трябвало да потеглим за коронацията след десетина минути…
— Ох, да, бе…
— Лейди Сибил ме помоли да ви намеря. Тонът й беше недвусмислен, сър.
В този момент и гласът на лейди Сибил отекна из коридорите.
— Сам Ваймс! Веднага ела тук!
— За този тон говорех, сър — услужливо подсказа Веселка.
Ваймс влезе припряно в спалнята. Сибил носеше синя рокля, диадема и строго изражение.
— Трябва ли да съм накипрен? — с надежда попита Ваймс. — Мислех да облека чиста риза…
— Твоята парадна униформа е в гардеробната — осведоми го Сибил.
— Уф, вчера беше тежък ден…
— Самюъл Ваймс, това е коронация. Не можеш да се появиш мърляв! Бързо отивай да се преоблечеш. Не ме принуждавай да повтарям — включително шлема с перата!
— Само не червения клин — почти примирено промълви Ваймс. — Моля те…
— А това, Сам, дори няма да го обсъждаме.
— Запъва се на коленете — заяде се Ваймс, но вече след пълното поражение.
— Ще повикам Игор да ти помогне.
— Благодаря ти, скъпа, но още много вода ще изтече, докато се наложи някой да ме облича.
Ваймс наистина бързаше и трескаво се ослушваше… за каквито и да е звуци. Да речем, скърцане от съвсем неподходящо място.
Поне щеше да носи парадна униформа на Страната, макар тя да включваше обувки с катарами. Имаше обаче и меч. Какъвто не предвиждаха дрешките, с които се правеше на дук, а това винаги смайваше Ваймс като пълна глупост. Правят те дук, защото се биеш, а после не ти дават никакво оръжие в ръцете.