Звънна стъкло в спалнята. Лейди Сибил се втресе, когато съпругът й нахлу тичешком с гол меч в ръка.
— Сам, изтървах запушалката на шишенцето парфюм! Какво ти става? Дори Ангуа е уверена, че той е на много километри оттук, а и изобщо не е толкова свеж, че да ни създава главоболия! Защо си настръхнал?
Ваймс остави меча на един стол и се поуспокои.
— Защото миличкият ни Волфганг е гадно откачено копеле. Знам ги тия типове. По-нормалните изпълзяват в някоя бърлога да си ближат раните, като ги смачкаш. Или поне им стига умът да не си търсят белята пак. Случва се обаче да налетиш на идиот, който не се отказва. Разни хилки по петдесет кила с мокри дрехи, дето налитат с главите напред да повалят Детритус. Гнусни дребосъци, дето трошат бутилки в масата и нападат петима стражници наведнъж. Сещаш ли се вече? Слабоумни, които посягат и когато отдавна е трябвало да престанат. Няма друг начин да ги спреш, освен да ги проснеш в несвяст.
— Мисля, че познавам добре един представител на тази разновидност — изрече лейди Сибил.
Едва няколко дни по-късно Ваймс проумя какво бе чул всъщност.
— Оня ще се върне. И с костния си мозък го усещам — промърмори той.
— Сам?
— Да?
— Може ли да се порадвам на вниманието ти поне две-три минути? Волфганг е проблем на Ангуа, а не твой. Аз наистина трябва да си поговоря на спокойствие с теб, без да търчиш след разни върколаци.
Спомена преживелиците му, като че бяха дребен недостатък, равностоен на навика да си зарязваш ботушите насред стаята, където другите се препъват в тях.
— Ъ-ъ, по-скоро те търчат след мене — уточни Ваймс.
— Но винаги намират някого мъртъв, защото се е опитвал да те убие…
— Скъпоценна моя, не ги карам насила.
— Сам, ще имаме дете.
Главата му пращеше по шевовете от мисли за върколаци и онази част от мозъка, която се занимаваше с автоматичните съпружески реакции, веднага предложи набор от реплики — „да, мила“, „избери цвят по свой вкус“ или „ще повикам някого да оправи нещата“. За щастие останалите части от мозъка му имаха собствена представа за оцеляването. Не желаеха да се намират в череп, смазан от нощна лампа. Изписаха думите на Сибил с нажежено бели букви пред мисления му взор, после се свиха в ъгъла.
Затова Ваймс само смънка:
— Какво? Как?
— По нормалния начин, надявам се.
Той поседна на леглото.
— А… не точно сега, нали?
— Много се съмнявам. Но госпожа Доволсън беше абсолютно сигурна, а тя е акушерка вече петдесет години.
— О… — Някои от мозъчните му функции се престрашиха да проявят инициатива. — Добре. Туй е… чудесно.
— Вероятно имаш нужда от време, за да осъзнаеш какво ни предстои.
— Да. — Поредният неврон се поразкърши. — Ами… Всичко ще бъде наред, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Ъ-ъ, ти си малко… тоест вече не си чак толкова…
— Сам, жените в моя род са се усъвършенствали именно в продължаването на рода. Разбира се, че всичко ще бъде наред.
— Ох, олекна ми.
Ваймс седеше и гледаше втренчено. Усещаше главата си като необозримо море, чиито води току-що е разделил някакъв пророк. Пред себе си виждаше само гол пясък и някоя мятаща се на сухо риба. Но от двете му страни напираха грамадни вълни и само след минутка щяха да се съберат с гръм, за да наводнят накрая и крайбрежните градове на двеста-триста километра оттук.
Някъде долу пак звънна стъкло.
— Сам, може би Игор е изтървал нещо — обади се Сибил, щом разгада изражението му. — Това е. Съборил е някоя ваза.
Последваха ръмжене и внезапно секнал писък.
Ваймс скочи от леглото.
— Залости вратата след мене и я притисни с леглото. — Поспря на прага и добави: — Да, де, без да се пресилваш!
После се втурна надолу по стълбата.
Волфганг подтичваше през фоайето. Изглеждаше необичайно. Вълчи уши стърчаха от все още човешката му глава. Косата му бе избуяла като грива. По кожата му се забелязваха снопчета козина, сплъстена от кръв.
Цялото му тяло като че не можеше да реши какво е в момента. Едната му ръка непрекъснато се опитваше да придобие формата на лапа.
Ваймс посегна към дръжката на меча си и чак тогава си спомни, че го остави на стола в спалнята. Порови в джобовете си. Знаеше, че другото нещо е в някой от тях. Взе го от тоалетната масичка…
Пръстите му стиснаха значката. Протегна я напред.
— Спри в името на закона!
Волфганг се обърна и отметна глава, за да го погледне. Едното му око светеше в жълто. Другото беше съсипано.
— Здрасти, Цивилизован — изръмжа върколакът. — Почакай ме там, ей сега ще дойда.
Волфганг се шмугна в коридора към стаята на Керът. Ваймс се напъваше да го настигне, но видя как пръстите с остри извити нокти се впиха във вратата и я изтръгнаха от рамката.