А Керът тепърва посягаше към меча си…
После Волфганг отлетя устремно назад под тежестта на връхлетялата го Ангуа. И двамата тупнаха чак във фоайето — търкаляща се топка от козина, нокти и зъби.
Когато се бият върколаци, и двете им форми си имат предимства и недостатъци. Ту е по-добре да имат ръце, ту лапите са по-полезни. А телесните форми си имат собствен живот — опасно свойство, ако не бъде насочвано с волята. Котката по инстинкт скача върху всичко, което се движи, но едва ли трябва да го прави, ако нещото е запален фитил. Съзнанието се бори със своето тяло, за да го контролира, а с чуждото — за да оцелее. И накрая врявата те кара да си представиш, че в тази вихрушка от ярост са вплетени цели четири същества. И всяко си е довело неколцина приятели. И никой не прилича на никого.
Нечия сянка падна върху Ваймс. Нагизденият в сияеща броня Детритус опираше Миротвореца на парапета.
— Сержант, недей! Ще попилееш и Ангуа!
— Нема страшно, сър — увери го тролът, — щото за тях не е смъртоносно. Само ще отделим парчетиите на Волфганг и като оживее пак, ще го цапардосам по чутурата…
— Ако стреляш с твоето чудо тук, техните парчетии ще се смесят с нашите и хич няма да са големи, повярвай ми! Свали тая пущина ти казвам!
Ваймс виждаше, че Волфганг не успява да контролира формата си. Не беше нито вълк, нито човек докрай и Ангуа се възползваше усърдно от затрудненията му. Налиташе, отскачаше… хапеше.
Но не можеше да го повали.
— Господин Ваймс! — Сега пък Веселка му махаше настойчиво откъм входа на кухнята. — Трябва да дойдете веднага!
Беше прежълтяла. Ваймс сръга Детритус в хълбока.
— Слушай, разделят ли се замалко, хвани го, ясно? Постарай се да не го изтървеш!
Игор лежеше в кухнята насред стъклени късчета, осеяли пода. Изглежда Волфганг му се бе стоварил върху главата от прозореца и си бе изкарал яда на него. Кърпеният човек кървеше изобилно и приличаше на кукла, запратена с все сила в стената.
— Гошподарю… — изпъшка той.
— Веселке, не можеш ли да му помогнеш някак?
— Че откъде да започна, сър?!
— Гошподарю, трябва да жапомните каквото ви кажа, моля ви! — стенеше Игор.
— Ъ-ъ, да… Слушам те.
— Веднага ме шмъкнете в стаичката ш леда в жимника и пратете да повикат Игор, нали ражбрахте?
— Кой Игор? — смути се Ваймс.
— Който и да е! — Игор се вкопчи немощно в ръкава му. — Предайте му, че шърцето ми беше дотук, но черният ми дроб е швеж като краштавичка. На можъка ми му няма нищо, дето не може да ше оправи ш някоя по-шилничка мълния. А Игор нека вжеме дяшната ми ръка, един негов пациент чака отдавна. Дебелите ми черва ще шлужат някому още дълги години. Лявото око не го бива много, обаче някой нещаштник и на това ще ше радва. Дяшното коляно е почти ново. Напомнете му, че штарата гошпожа Проджка от шъшедната улица може да има полжа от тажобедрените ми штави. Вшичко ли ражбрахте?
— Да, да, надявам се.
— Добре. И помнете… Вшекиму идва редът…
Главата на Игор се отпусна.
— Отиде си, сър — промълви Веселка.
„Но скоро ще се върне, и то у кого ли не.“ Ваймс не го каза на глас. Веселка имаше меко сърце.
— Можеш ли да го завлечеш в зимника? — попита я. — Доколкото чувам, Ангуа се кани да довърши Волфганг…
Върна се на бегом във фоайето. Беше опустошено. Тъкмо в този миг Ангуа заклещи главата на Волфганг и го засили към една дървена колона. Той се олюля, а тя се завъртя на място и с ритник подсече краката му в коленете.
„Аз я научих…“ — сети се Ваймс, когато брат й пльосна на пода. Мръсните номера в схватката… тоест анкх-морпоркските номера.
Но Волфганг отскочи пак като гумена топка и прелетя със салто над главата й. Така се добра до главния вход. Потроши вратата с юмрук и изхвърча на улицата.
И… всичко свърши. Обширното помещение беше изпъстрено с всевъзможни отломки, вятърът носеше снежинки вътре, а Ангуа хлипаше на пода.
Ваймс й помогна да се изправи. Тя кървеше на поне десетина места. Сам Ваймс не си позволи по-точна диагноза, защото не бе свикнал да оглежда отблизо и придирчиво голи млади жени.
— Всичко е наред, той се махна — увери я просто за да запълни мълчанието.
— Нищо не е наред! Ще се притаи за два-три дни и ще се върне! Познавам го! Никъде не можем да се скрием! Нали го видяхте какъв е! Ще ни проследи и ще убие Керът!
— Защо?
— Защото е мой!
Сибил слезе по стълбата, понесла арбалета на Ваймс.
— Ох, горкичката ми… Ела да те завия. Сам, нищо ли не можеш да измислиш?
Ваймс я зяпна. В изражението й откри непоклатимата увереност, че той задължително ще измисли нещо.