Само преди час закуси. Преди десетина минути облече глупашката си парадна униформа. В истинска стая, близо до съпругата си. В истински свят, с истинско бъдеще. Изведнъж мракът се спусна отново, нашарен с аленото зарево на свирепата ярост.
Поддадеше ли се, чакаше го само гибел. Защото чуваше в себе си воя на звяра, но Волфганг беше несравнимо по-опитен звяр от него. Ваймс знаеше, че просто му липсва дарбата за лишената от мисъл неуморна злоба. Рано или късно умът му щеше да се намеси… и да го погуби.
„А защо — предложи умът му — не започнеш с мен?…“
— Да-а — проточи Ваймс. — Като гледам, може да се направи нещо…
„Огън или сребро… Само че среброто е кът в Юбервалд…“
— Да дойда с вас, а? — предложи Детритус, който лесно разпозна признаците.
— Не. Аз май… ще отида да извърша арест. Но не искам да разпаля война. Пък и ти ще стоиш тук, защото оня може да заобиколи отнякъде и да се върне. Дай ми обаче джобното си ножче.
Ваймс намери чаршаф в един от нацепените на трески сандъци и откъсна дълга ивица. После си взе арбалета от Сибил.
— Разбираш ли, тоя път Волфганг извърши престъпление в Анкх-Морпорк. Сега е мой.
— Сам, ние не сме…
— Слушай, всеки ми повтаря, че не съм в Анкх-Морпорк, и аз накрая повярвах. Но посолството също е Анкх-Морпорк, а в момента — той намести арбалета в сгъвката на лакътя си — аз съм законът тук.
— Сам…
— Да, мила?
— Познавам този твой поглед. Внимавай да не пострада още някой, моля те.
— Не се тревожи, скъпа. Ще бъда много цивилизован.
На улицата джуджетата се бяха скупчили около едно, което лежеше в локва кръв.
— Накъде? — попита Ваймс.
Дори да не разбраха думата, въпросът беше ясен. Неколцина посочиха.
Ваймс запали тънка пура в движение. Ето това вече му допадаше. Не се чувстваше на мястото си в политиката, където доброто и злото бяха просто две гледни точки за едно и също нещо… или поне така мислеха онези, които Ваймс твърдо определяше като „лошите“.
В политиката всичко е прекалено заплетено, а това винаги означава, че някой се опитва да те измами. Но на улицата, когато преследваш престъпника, няма съмнения. В края на гонитбата само един от двамата ще се държи на краката си… и важното е да си ти.
Пред една пресечка имаше преобърната каруца, а коларят седеше до изкормения си кон.
— Накъде?
Мъжът посочи.
Тази улица беше по-широка и оживена, немалко елегантни карети напредваха бавно през тълпата. Да, бе… коронацията.
Но събитието принадлежеше към света, в който съществуваше и един дук на Анкх. В момента той не беше наоколо. Имаше го единствено Сам Ваймс, който не си падаше по коронации.
Някъде отпред се разнесоха писъци и гъмжилото изведнъж се люшна към Ваймс. За миг му се стори, че плува срещу течението като пъстърва.
Улицата свършваше на просторен площад. Хората вече се разбягваха, значи Ваймс не бе изгубил вярната посока. Очевидно никой не искаше да остане там, където е Волфганг.
С ъгълчето на окото си забеляза целеустремено движение — задмина го цял взвод стражници. Спряха и онзи, който ги предвождаше, се върна. Беше капитан Тантони. Огледа Ваймс от главата до петите.
— На вас ли трябва да благодаря за снощи?
Пресните белези по лицето му вече заздравяваха. „На всяка цена ще се сдобием с един Игор“ — пак си обеща Ваймс.
— Да — отвърна. — И за доброто, и за лошото.
— Видяхте ли какъв е резултатът, когато се опълчите на върколак?
Ваймс си отвори устата, за да подхвърли „Капитане, ти униформа ли носиш или пижама?“, но не си го позволи.
— Не, видях какво се случва, когато си достатъчно глупав да се опълчиш на върколак без подкрепления и огнева мощ. Съжалявам, но всеки рано или късно си научава урока. Достойнството не може да служи като броня.
Тантони се изчерви.
— Защо дойдохте тук днес?
— Нашият космат приятел преди малко уби човек в посолството, а то е…
— Да, знам — анкх-морпоркска територия. Площадът обаче не е в Анкх-Морпорк! Тук аз съм стражникът!
— Капитане, преследвам престъпник, избягал от местопрестъплението. Аха, виждам, че знаеш какво означава туй…
— Аз… Ами… Случаят не е такъв!
— Че как тъй? Всяко ченге знае правилото. Подгониш ли заподозрения в момента на престъплението, можеш да излезеш и извън територията на правомощията си. Е, да, сигурно ще има малко юридически разправийки, след като го спипаме. Ще си ги запазим за десерт.
— И аз възнамерявам да го задържа за престъпления, извършени току-що!
— Твърде млад си да умреш. Пък и аз го сгащих пръв. Я да се разберем тъй… След като ме пречука, ти си опитай късмета. Не е ли справедливо? — Вторачи се в Тантони. — А сега не ми се пречкай.