— Знаете, че бих могъл да ви арестувам.
— Няма спор, но досега те мислех за умен мъж.
Тантони кимна и доказа, че Ваймс го е преценил правилно.
— Да бъде както казвате. Как да помогнем?
— Като стоите настрана. О, да, после ме изчегъртайте от калдъръма.
Ваймс сякаш усещаше погледа му, когато го подмина.
По средата на площада стърчеше статуя на Петия слон. Някакъв древен занаятчия се бе помъчил да въплъти в бронз и камък момента, когато алегоричната твар рухнала гръмовно от небето и дарила страната с невероятно минерално богатство. Наоколо стояха в героични пози стилизирани и доста тромави фигури на джуджета и хора, стиснали чукове и мечове. Ваймс веднага почувства, че е много далеч от дома си — тук никому не хрумваше да драска глупости по статуите.
Един мъж се бе проснал на спретнато наредените павета. До него коленичеше жена. Погледна Ваймс с плувнали в сълзи очи и каза нещо на юбервалдски. Какво друго можеше да стори, освен да й кимне?
Волфганг скочи ловко от символа на Некадърната скулптура и се ухили насреща му.
— Господин Цивилизован! Още една игричка ли искаш?
— Виждаш ли ясно значката, която държа в ръката си? — започна Ваймс.
— Мъничка е!
— Но я виждаш, тъй ли?
— Да, виждам нищожната ти значка!
Волфганг запристъпя настрана, отпуснал ръце до хълбоците си.
— Освен туй съм въоръжен. Ти чу ли ме да ти казвам, че съм въоръжен?
— За този нелеп арбалет ли говориш?
— Все пак ме чу да казвам, че съм въоръжен, нали? — много гръмко повтори Ваймс, който се въртеше полека, за да остане с лице към върколака.
Засмука пурата си и върхът й светна.
— Да! Това ли са цивилизованите правила?
— Ами да, тъй си вършим работата — ухили му се Ваймс.
— Моят начин е по-добър!
— А сега те задържам под стража — заяви Ваймс. — Ела с мен без съпротива, ще те вържем от главата до петите и ще те предадем на тукашното правосъдие, доколкото го има… Стига да намерим някой, дето знае какво означава тая дума.
— Ха! Пак ли анкх-морпоркското чувство за хумор?
— Позна. Всеки момент и гащите ми ще паднат. Значи оказваш съпротива срещу задържането ти под стража?
— Защо упорстваш с тези тъпи въпроси?
Волфганг вече подскачаше на място, почти танцуваше.
— Оказваш ли съпротива срещу задържането ти под стража?
— Да! Непременно! О, да! Колко е забавно!
— Да, бе, ще ми се сцепи устата от смях.
Ваймс захвърли арбалета и измъкна една къса тръба изпод наметалото си. Беше направена от картон и някакъв червен конус се подаваше от единия й край.
— Глупав непотребен фойерверк! — кресна Волфганг и нападна.
— Може и да си прав.
Ваймс не загуби време да се прицелва. От мортирите не се очакваше нито точност, нито добра начална скорост. Той просто извади пурата от устата си и я пъхна в дупчицата, където трябваше да свършва изваденият фитил.
Мортирата подскочи в ръцете му. Сигналната ракета литна някак бавно и проточи димна спирала след себе си. Изглеждаше по-идиотско оръжие дори от шоколадово копие.
Засменият Волфганг танцуваше насам-натам под криволичещата ракета. Когато профуча на около метър над главата му, той се извиси изящно във въздуха и я стисна в челюстите си.
Тогава ракетата избухна.
Беше предназначена да се вижда и от трийсетина километра. Макар да стискаше клепачи, Ваймс трепна от ослепителното сияние.
Когато търкалящото се тяло замря, той огледа площада. Всички пътници в каретите бяха зрители на представлението. Тълпата наоколо бе притихнала.
Можеше да каже какво ли не. „Кучи син!“ щеше да е особено подходящо. Или „Честито ти близко познанство с цивилизацията“. Дори „Дръж, куче!“.
Ваймс си замълча, защото ако бе изрекъл нещо подобно, щеше да се убеди веднъж завинаги, че току-що е извършил убийство.
Обърна се, метна празната тръба през рамо и промърмори:
— Мътните го взели…
В такива дни въздържателството му дотягаше.
Тантони се взираше в него.
— Не казвай нищо излишно — натърти Ваймс, без да забави крачка. — Просто си затваряй устата.
— Мислех, че тези ракети излитат с голяма скорост…
— Понамалих заряда. — Подхвърляше си джобното ножче на Детритус. — Не исках никой да пострада.
— Чух как го предупредихте, че сте въоръжен. Чух и как той потвърди два пъти, че ще окаже съпротива срещу задържането му под стража. Чух всичко, което искахте да чуя.
— Да-а…
— Разбира се, възможно е да не е познавал тези ваши закони.
— Брей… Аз пък не знаех, че във вашия край е законно да гониш някой нещастник из снега и да го разкъсаш накрая. Ама туй не му попречи да подгони и мен. — Ваймс поклати глава. — И недей да ме гледаш толкова страдалчески. Вярно, сега можеш да кажеш, че съм сбъркал и е трябвало да постъпя иначе. Такива приказки лесно ти идват в главата, когато всичко е свършило. Може дори аз да се съглася. — „Особено посред нощ, когато ми се присънят тия луди очища…“ — Но и ти искаше да го спрем, сигурно по-силно и от мен. Тъй е, не отричай. Само че не можеше, защото нямаше с какво. А аз имах. Сега пък ще си позволиш разкоша да ме порицаваш… защото още си жив. Такава е истината накратко. Късметлия си, а?