— Извинете?… Въобразявате зи, че аз зъм го научила на нещо? О, драги ми гозподине… А колкото до моята облага от цялата тази изтория… Малко повече територия за маневри. Малко по-зилно влияние. Ваша зветлозт, политиката е по-вкузна от кръвта. И много по-интерезна. Най-много зе пазете от вампир-въздържател. З търпение дори жаждата за кръв може да бъде назочена към други цели. А Юбервалд ще има нужда от политици. Зтигнахме.
Ваймс беше готов да се закълне, че тя изобщо не погледна към прозорците. Вратичката се отвори.
— Ако моят Игор още е тук, моля ви да му предадете, че ще бъда в Долния град. Много зе радвам, че зе запознахме. Уверена зъм, че пак ще зе зрещаме. И непременно предайте моите най-зърдечни поздрави на лорд Ветинари.
Вратичката се затвори зад Ваймс. Каретата се отдалечи.
Той изпсува полугласно.
Фоайето на посолството гъмжеше от Игоровци. Неколцина кимнаха почтително, когато го зърнаха. Пренасяха тежки метални кутии с различна големина, по които влагата от въздуха се заскрежаваше.
— Туй пък какво е? Погребението на Игор ли? — Споходи го прозрение. — А, за всекиго по нещичко…
— Може и така да ше каже, шър, прав ште — съгласи се един Игор. — Шпоред наш обичаят да ше жаравят труповете в жемята е отвратителен — предштавете ши вшички онежи червеи и други твари… — Той потупа кутията, която стискаше под мишницата си. — А така почти целият ще ше вдигне на крака шъвшем шкоро.
— Прераждане на части, а? — смънка Ваймс.
— О, много оштроумно, шър — сериозно го похвали Игор. — Но шигурно ще ше ижумите, ако научите от какво имат нужда хората. Шърца, черни дробове, ръце. Винаги поддържаме пълен шпишък на най-тежките шлучаи. До довечера ще има множина къшметлии в нашата чашт от швета…
— И множество нови части в късметлиите, тъй ли?
— Шър, убеждавам ше, че имате чувштво жа хумор. А един ден някой нещаштник ще ши жагуби можъка при жлополука и… — Игор пак потупа кутията. — Вшекиму идва редът. — Той кимна учтиво на Веселка и на Ваймс. — Време е да ши вървя. Имам толкова много работа. Жнаете как е.
— Представям си — промърмори Ваймс.
„Пак брадвата на прадедите. Частите се сменят, но Игоровците остават…“
— Сър, те всъщност се трудят самоотвержено — обади се Веселка, когато и последният Игор се затътри навън. — Вършат много добри дела. Ами те взеха дори костюма и обувките му, защото още можели да послужат някому.
— Знам, знам. Но…
— Разбирам ви напълно, сър. Другите са в дневната. Лейди Сибил беше убедена, че ще се върнете. Твърдеше, че всеки с поглед като вашия ще съумее да се върне.
— Всички отиваме на коронацията. Защо да изпускаме зрелището? Веселке, тия дрехи ли ще носиш?
— Да, сър.
— Но ти си облякла… обикновените дрехи на джудже. С кожения панталон и останалото…
— Прав сте, сър.
— Аз обаче чух от Сибил, че си имаш очарователна зелена рокля и шлем с перце.
— Така е, сър.
— Свободна си да избереш каквато премяна ти допада, искам да го знаеш.
— Знам, сър. Помислих си за Дий. И наблюдавах краля, докато разговаряхте… Да, сър, мога да нося каквото си избера. Това е важното. Но не е задължително да облека роклята и не бива да го правя само защото някой друг не иска да я нося. А и в нея приличам на доста спаружена маруля.
— Веселке, стана малко сложничко за мене…
— Джудже би ме разбрало, сър.
Ваймс отвори вратата на дневната.
— Свърши се.
— Да не си ранил и още някого? — разтревожи се Сибил.
— Само Волфганг пострада.
— Той ще се върне — промълви Ангуа.
— Няма.
— Убихте ли го?
— Не. Обезвредих го веднъж завинаги. Капитане, виждам, че си се вдигнал от леглото.
Керът стана непохватно и отдаде чест.
— Сър, съжалявам, че не ви бях полезен.
— Просто избра най-лошото време да се биеш честно. Достатъчно добре ли си да дойдеш с нас?
— С Ангуа искаме да останем, ако нямате нищо против. Трябва да обсъдим нещо. И… да направим още нещо.
Ваймс за пръв път присъстваше на коронация. Бе очаквал да е… по-чудата и някак изпълнена с величие.
От церемонията вееше скука, но поне скуката беше внушителна — от онази, която се изпипва хилядолетия наред, докато не засияе, както дори нагарът по котлето би лъснал, ако го търкаш старателно. Иначе казано — скука, изкована в ритуал.
Много джуджета четяха текстове от древни свитъци. Имаше и цитати от Коболдската сага, които принудиха Ваймс да се пита трепетно дали няма да ги сполети поредната опера. За негово облекчение рециталът свърши за по-малко от час. По едно време на краля, който стоеше сам сред кръг от запалени свещи, поднесоха кожен чувал, малка миньорска брадва и един рубин. Ваймс не схвана какво става, но по издаваните от околните звуци се досети, че хилядите в залата съзираха неизмерим и задоволяващ всички смисъл в церемонията. Хиляди ли? По-скоро бяха десетки хиляди. Върху всяко ръбче по стените на пещерата се тълпяха джуджета. Дали пък не бяха стотина хиляди?…