Колън и Ноби пристъпяха неловко. Точно сега мълчанието не им понасяше. А когато Керът заговори, те трепнаха като от удар с мокър парцал.
— Смятам, че тук е настъпило… объркване.
— Тъй, тъй — побърза да потвърди Ноби, — много се объркахме. Нали, Фред?
Смуши сержанта в ребрата и го изтръгна от унеса на непоносимия ужас.
— Ъ? Ъхъ. Да, голямо объркване беше.
— И се опасявам, че знам върху кого трябва да падне вината — продължи капитанът, привидно увлечен от гледката как някой мете стъпалата пред Операта.
Устните на Ноби мърдаха в беззвучна молитва. От очите на Фред Колън се виждаше само бялото.
— Грешката беше моя — заяви Керът. — Обвинявам само себе си. Господин Ваймс ми възложи отговорността, а аз заминах надалеч, без да помисля за дълга си, и оставих всички в непоносимо положение.
Лицата на Ноби и Фред се сдобиха с абсолютно еднакво изражение. Бяха зърнали светлинка в края на тунела и тя незнайно как се оказа фенерчето, с което си помага феята на надеждата.
— Неудобно ми е, но моля и двама ви за помощ, за да се измъкна от затруднението. Не мога да си представя какво ще каже господин Ваймс.
Феята внезапно духна фенерчето. Ноби и Фред можеха да си представят какво ще каже господин Ваймс.
— И все пак… — промълви Керът.
Върна се зад бюрото, отвори най-долното чекмедже и извади пачка скрепени с карфица оръфани листове.
Другите чакаха.
— И все пак всеки от подписалите се тук е взел символичния Кралски шилинг и се е заклел да поддържа реда в името на краля — напомни Керът, почуквайки с нокът по най-горния лист. — Всъщност е положил клетва пред краля.
— Да, де, ама туй е само… Аах! — избъбри Фред Колън.
— Моля за извинение, сър — официално подхвана Ноби. — Случайно настъпих с все сила Фред по крака, както си стоях мирно.
Чу се протяжно копринено шумолене. Керът вадеше меча си от ножницата. Остави го върху бюрото. Фред и Ноби неволно се дръпнаха от безмълвно обвиняващото ги острие.
— Всички те са свестни момчета — спокойно призна Керът. — Убеден съм, че ако вие двамата ги навестите един по един и им обясните всичко, те ще осъзнаят дълга си. Предайте им… предайте им, че винаги има и лесен начин, ако знаеш как да го намериш. После ще продължим да си вършим работата и когато господин Ваймс се завърне от отдавна заслужения си отдих, смущаващите случки от миналото ще бъдат само…
— … смущаващи, нали? — с надежда подсказа Ноби.
— Именно. Фред, радвам се, че си отхвърлил толкова много канцеларщина.
Колън стоеше като закован, докато Ноби не го издърпа от кабинета с едната си ръка, отдавайки чест с другата.
Ангуа чуваше разправията помежду им, започнала още от първото стъпало надолу.
Керът стана, избърса стола и грижливо го бутна да опре в бюрото.
— Е, прибрахме се у дома.
— Да… — отвърна Ангуа.
„Оказа се, че знаеш как да гаднееш. Но и с това си служиш като с нокът — изскача при нужда, а после няма и следа от него.“
Той хвана ръката й и прошепна:
— Вълците никога не се оглеждат назад.