— Сър? — измънка озадачен.
— Просто те проверявах, сержант.
— Издържах ли изпита, сър?
— О, да. Задръж портокала. Пълен е с витамини.
— Сър, мама ми казваше, че от тях можеш да се споминеш като едното нищо.
Керът чакаше търпеливо в кабинета. Ваймс тръсна глава. Знаеше всички места, които трябваше да заобикаля в коридора, и беше убеден, че не издава никакъв звук, но досега не завари Керът да чете книжата му. Ех, поне веднъж да го хване, че върши нещо нередно! Би било приятно… Човекът беше толкова праволинеен, че с него като мярка биха могли да прокарват пътища.
Капитанът отдаде чест.
— Стига, стига — спря го Командирът на Стражата и се настани зад бюрото си. — Сега нямаме време за това. Нещо ново през нощта?
— Убийство, което още не сме приписали никому, сър. Жертвата е занаятчия на име Уолъс Сонки. Намерен е в един от казаните си с прерязано гърло. Няма нито печат, нито бележка от която и да било гилдия. Смятаме тази липса за подозрителна.
— Да, доста съмнително — съгласи се Ваймс. — Освен ако не е внимавал при бръснене. Та за какъв казан си говорим?
— С каучук, сър.
— Каучук в казани ли? Не е ли отскочил при падането вътре?
— Не, сър. В казаните каучукът е течен. Той е произвеждал едни гумени… предмети.
— Чакай… Веднъж видях как става… Не ги ли правят, като потапят форми в каучука? Ако формата е издялана правилно, получават се ръкавици, ботуши… Нещо подобно ли е?
— Ъ-ъ… да, сър, подобно.
Ваймс най-сетне забеляза смущението на Керът. И малката картотека на паметта му размаха подходящото картонче.
— Сонки, Сонки… Керът, да не е същият от „Пакетчетата на Сонки“?
Капитанът вече пламтеше от притеснение.
— Да, сър!
— О, богове, какво ли се е канел да натопи в казана?
— Бил е хвърлен вътре, сър. Поне така изглежда.
— Но той на практика е национален герой!
— Сър?
— Капитане, недостигът на жилища в Анкх-Морпорк щеше да бъде далеч по-страшен, ако не бяха добричкият Сонки и неговите… „предохранители“ по едно пени за пакетче. Кому би се приискало да го очисти?
— Хората си имат Убеждения, сър — студено натърти Керът.
„Ясно ми е какво мислиш — каза си Ваймс. — Джуджетата не търпят такива измишльотини.“
— Добре, възложи случая на някого. Друго?
— Един колар нападнал стражник Суайърз, защото му сложил скоба на каруцата.
— Нападнал ли го?
— Опитал се да го стъпче, сър.
Ваймс веднага си представи стражник Суайърз — гном с ръст една педя, но с безмерна агресивност.
— И как е той?
— Ами човекът може да говори, но няма скоро да седне в каруцата си. Иначе всичко е както винаги.
— Нищо ли не се чу за кражбата на Питата?
— Всъщност не. В джуджешката общност се подхвърлят какви ли не обвинения, но никой не знае достоверни факти. Както казахте, вероятно ще научим повече, когато положението се влоши изведнъж.
— Поне някоя и друга думичка по улиците няма ли?
— Има, сър. „Намали скоростта.“ Сержант Колън я написа в началото на Широката улица. Коларите вече внимават. Разбира се, налага се конският тор да бъде изгребван на всеки час.
— Капитане, тези разправии с контрола на транспорта не ни правят особено симпатични на хората.
— Вярно, сър. Но ние и без това не сме им симпатични. А така поне влизат някакви пари в градската хазна. Ъ-ъ… Има още нещо, сър.
— Казвай.
— Виждал ли сте скоро сержант Ангуа?
— Аз ли? Не. Очаквах да е тук. — Ваймс долови леката сянка на тревога по лицето на Керът. — Нещо лошо ли е станало?
— Не е дошла за дежурството снощи. Сега няма пълнолуние и затова малко се… зачудих. Ноби казва, че тя била доста разтревожена от нещо онзи ден, когато патрулирали заедно.
Ваймс кимна. Да, де, повечето служители на Стражата започваха да се притесняват за нещо, когато обикаляха заедно с Ноби. И честичко си поглеждаха часовниците.
— Ти отби ли се в нейната квартира?
— Не е спала в леглото си — сподели Керът. — Нито в кошницата — добави след миг.
— Ами не виждам с какво да ти помогна. Твое гадже е.
— Мисля си, че може би се е безпокояла малко за бъдещето.
— Хъм, ти… тя… такова де, заради върколашкото у нея ли?
Ваймс млъкна, защото се почувства твърде неловко.
— Да, това я тормози.
— Сигурно е отишла някъде да поумува на спокойствие.
„Например как, по дяволите, да поддържа връзката си с млад мъж, който — ако ще и да е великолепен във всичко друго — се изчервява като домат, щом трябва да спомене «пакетчетата на Сонки».“
— И аз се надявам това да е причината, сър — призна си Керът. — Случва се понякога. За един върколак животът в големия град е твърде напрегнат. Сигурен съм, че бих чул, ако е имала някакви неприятности…