Ветинари въздъхна отново.
— Леонард, трябва да споделя с прискърбие, че те са абсолютно неуязвими.
— Но нали…
— Не е лесно да се обясни. — Патрицият съзнаваше, че прозрачните за него води на политиката са същинско мочурище за Леонард. — А новите, надявам се, са само… адски трудни.
— Уточнихте „дяволски трудни“ миналия път — посмути се Леонард.
— Да, така беше.
— Както се убедих, няма общоприети представи за параметрите на дяволите, ваша светлост, но проучих достъпните ми окултни текстове и съм уверен, че тези шифри ще бъдат преценени като трудни от поне 96 на сто от дяволите.
— Добре.
— Може би тук-там се доближават до демоничното…
— Няма страшно. Отсега нататък ще използвам само тях.
Леонард още се двоумеше за нещо.
— С лекота бих ги направил сатанински трудни…
— Ще ми бъдат от полза и каквито са в момента.
— Сър — почти изплака Леонард, — не смея да гарантирам, че достатъчно интелигентните хора няма да са в състояние да прочетат съобщенията ви!
— Чудесно.
— Но, ваша светлост, те ще научат какво мислите!
Ветинари го потупа по рамото.
— Не, Леонард, само ще бъдат осведомени за съдържанието на съобщенията.
— Наистина не разбирам.
— Аз пък не умея да правя взривно кафе. В какъв ли свят щяхме да живеем, ако всички бяхме еднакви?
За миг странна сянка пробяга по лицето на Леонард.
— Нямам представа, но ако желаете да се заема с този проблем, бих могъл да измисля…
— Леонард, това беше само един изтъркан израз.
Патрицият печално завъртя глава. Понякога му се струваше, че разширявайки умствения хоризонт до непристъпни планински висоти, Леонард се бе натъкнал и на особени залежи от тъпота. Какъв е смисълът да шифроваш съобщенията си така, че и най-умните ти врагове да са безсилни да ги прочетат? Накрая няма да знаеш какво мислят, че ти си мислиш за техните мисли…
— Милорд — обади се Леонард, — имаше и едно необичайно съобщение от Юбервалд. Вчера сутринта.
— Необичайно ли?
— Не беше шифровано.
— Изобщо ли? Защо ли съм се заблуждавал, че вече всички използват шифри.
— Е, изпращачът и получателят са обозначени само с кодови имена, но иначе съобщението е ясно. Съдържа искане да бъдат изпратени сведения за Командир Ваймс, когото вие сте споменавал неведнъж.
Лорд Ветинари се смръзна.
— И отговорът беше ясен. Преди всичко… клюки.
— Само за Ваймс? И то вчера сутринта? Преди да?…
— Милорд, какво има?
— Я ми кажете — промълви Патрицият, — съобщението от Юбервалд не подсказва ли по някакъв начин кой е авторът му?
Понякога — както слънчев лъч пробива плътни облаци — Леонард проявяваше неочаквана прозорливост.
— Милорд, нима мислите, че познавате изпращача?
— О, на младини прекарах известно време в Юбервалд. Тогава мнозина богати младежи от Анкх-Морпорк потегляха на така нареченото „Голямо хилене“ — посещаваха далечни страни и градове, за да се убедят колко са изпаднали и изостанали в сравнение с родината им. Е, поне в началото на пътешесгвието си позволяваха тази заблуда. Да-а… Поживях и в Юбервалд…
Леонард Куирмски рядко обръщаше внимание на хората около себе си, но нямаше как да не забележи отнесения вид на Патриция.
— Приятни спомени ли, милорд? — престраши се да попита.
— Хъм? Е, тя беше изключително… необикновена жена. Уви, значително по-възрастна от мен. По-точно — направо древна. Беше отдавна. Животът ни внушава малките си уроци и ние продължаваме напред. — Пак се зазяпа в стената. — Виж ти, виж ти…
— Несъмнено дамата не е между живите — отбеляза Леонард.
Не го биваше за такива разговори.
— О, да, но и несъмнено е все така дейна и неуморна. — Ветинари се усмихна. Светът ставаше… по-интересен. — Леонард, искам да ви попитам нещо. Не ви ли е спохождала идеята, че някой ден ще има войни на мозъци, а не на армии?
Леонард взе чашата си с кафе.
— Да, обаче… Няма ли да е голяма цапаница?
— Не и колкото традиционната — подхвърли Патрицият.
Той също отпи от кафето си. Беше превъзходно.
Дукската карета мина покрай последните постройки и излезе на обширните равнини Сто. Веселка и Детритус бяха решили тактично сутринта да се возят отгоре, за да оставят дука и дукесата на спокойствие. Скимър си позволи неловка класова солидарност и в момента се возеше при прислугата.
— Ангуа май се е потулила някъде — промърмори Ваймс, загледан в зелевите поля.
— Горкото момиче — отрони Сибил. — Градът не е най-доброто място за нея.