— Да, де, ама Керът не можеш да го изчовъркаш от улиците и с голяма губерка. Като гледам, в туй им е проблемът.
— Част от проблема — уточни тя.
Ваймс кимна. Никой не говореше за другата част — децата.
Понякога се чудеше защо едва ли не всеки е убеден, че Керът е истинският и несъмнен наследник на отдавна никому ненужния кралски трон в града. Така се получи обаче, че наследникът изобщо не си искаше престола. Искаше да е ченге и всички му угаждаха. Само че кралското потекло малко приличаше на концертен роял — ако щеш, покрий го с брезент, но пак ще личи какво е скрито отдолу.
Ваймс не беше осведомен какви потомци могат да си родят човек и върколак. Може би единствените им отлики от другите ще са необходимостта от бръснене два пъти на ден около пълнолуние и рядкото непреодолимо желание да подгонят някоя бързаща каляска. Като си припомнеше какви управници бе имал градът от време на време, всеизвестен върколак едва ли щеше да е най-ужасната алтернатива. Той смяташе, че истинският проблем е тъкмо в скапаняците, които винаги имат напълно човешки вид. Е, мнението си беше само негово. Други може би гледаха на света по съвсем различен начин. Нищо чудно нямаше, ако Ангуа се бе усамотила някъде да си поблъска главата над тези несгоди.
Усети се, че зяпа през прозорчето, без да вижда нищо.
За да се поразсее, отвори пакета с книжа, който Скимър му връчи на тръгване. Съдържали „полезна информация“. Човекът като че беше експерт по Юбервалд. Ваймс се питаше колко ли чиновници в двореца на Патриция трудолюбиво поглъщат сведения и се превръщат в експерти по нещо. Намести се примирено на седалката и се зачете.
На първата страница изпъкваше гербът на Несвещената империя, властвала някога над почти цялата огромна страна. Ваймс не знаеше почти нищо за нея, само бе чувал, че един от императорите веднъж заповядал да заковат с пирон шапката на някакъв мъж на главата му. Шегичка. Юбервалд изглеждаше грамадно, студено и унило място, вероятно затова жителите му бяха готови на всичко, за да се посмеят.
Гербът му се стори прекалено изпъстрен със завъртулки и беше увенчан с двуглав прилеп.
А заглавието на първия документ гласеше: „Мастните пластове в района Шмалцберг («Земята на Петия слон»)“.
Разбира се, знаеше тази легенда. Някога имало не четири, а пет слона, стъпили върху Великата А’Туин, но единият или се подхлъзнал, или паднал от неочаквано друсване. Отнесъл се в елиптична орбита, преди да се върне гръмовно. Един милиард тона вбесено дебелокожо с тръбящ хобот се стоварили с такава сила, че разтресли целия свят и го нацепили на познатите на всички континенти. Разпръснатите от катастрофата скали нападали обратно, покрили и притиснали трупа. След незнайно колко хилядолетия подземно топене и прегряване се образували богатите мастни залежи. Според легендата златото, желязото и останалите метали също били част от колосалното тяло. В края на краищата не би трябвало един слон, който е успявал да крепи света на гърба си, да има обикновени кости, нали?
Бележките пред очите му бяха малко по-правдоподобни — споменаваше се незнайна катастрофа, която изтребила милиони мамути, бизони и гигантски къртици, после ги покрила с камънак точно както в измишльотината за Петия слон. Имаше сбити изложения на древни тролски саги и джуджешки предания. Вероятно причината била в заледяване. Или в наводнение. Троловете се смятаха за първата разумна раса в света и може би те бяха присъствали при шумното падане на слона.
Все едно. Резултатът поне беше налице. Всеки — е, с изключение на Ваймс — знаеше, че най-добрата лой се добива в мините на Шмалцберг. От нея се произвеждаха най-белите и ярко горящи свещи, най-пенливите сапуни, най-чистото масло за лампи. Жълтата мас от кланиците на Анкх-Морпорк беше с несравнимо по-ниско качество.
Ваймс обаче още не схващаше същината. Златото… ами да, то беше важно. Немалко хора умираха, опитвайки се да се сдобият с него. И желязото… Анкх-Морпорк несъмнено имаше нужда от желязо. Както и от дървесина. Дори от камъни. Среброто също беше…
Върна се на страницата, озаглавена „Природни богатства“. Ето какво прочете за среброто: „Не се добива в Юбервалд след Диета на Буболечките през 1880 г. А. М. Притежаването на метала е официално забранено.“
Липсваше обяснение. Напомни си да попита за това Иниго. Нали имаш нужда от сребро, ако наоколо се навъртат върколаци? Положението сигурно е било съвсем вкиснато, щом са похапвали буболечки по онова време…
Както и да е, от среброто имаше полза, но лойта си беше просто… лой. Досущ като бисквитите, чая и захарта. Намираш я в някой шкаф. Не й бяха присъщи нито стил, нито романтика. Най-обикновено вещество в казани и кутии.